A Reality Refuge

Напоследък ме е обзела носталгия. Не по социализма, не по училище, дори не по лятото.

А по онези прости и откровени отношения, които най-лесно се обобщават с думата близко приятелство. Да кажа, че вече нямам приятели би било много излишен мелодраматизъм. Но имам все по-малко близки такива. Защото когато виждаш някой веднъж на две седмици някъде на кръчма и си говорите от двата края на масата между хапките, това е познанство. Приятелството, поне близкото такова, отличава другия от тълпата, отличава и теб от тълпата за него. Имате да си кажете повече, отколкото с другите. С близките си приятели споделяш куп напълно безполезна информация, но именно това те кара да се чувстваш свободен да споделиш и дълбоките си преживявания. Щото някак не върви с някой, с когото в близките два месеца сте си разменили най-вече информация за прогнозата за времето и къде го има оня торент изведнъж да тръгнеш да си споделяш парчетата от току-що натрошеното ти сърце. Съжалявам, не става.

А напоследък забелязвам, че като че ли е нормално за всеки прекараното време с друг, освен с партньора му да е загуба на време. И се чудя, може би пък аз съм сбъркана. Може би това е животът. Избираш си близък човек. Той ти стига. Живееш с него. Покрай другите преминаваш. Може би всичките онези неща с приятелството са просто залъгалка, докато не намериш онзи човек. После надрастваш приятелството и имаш връзки.

Аз обаче май не искам връзка. Ок, истината е, че ме е страх, че за пореден път няма да се получи по никакъв начин. Или пък просто съм по-добра приятелка, отколкото гадже. Искам някой да ме прегърне, без това да означава, че се очаква непременно да си свалим дрехите. Или нещо такова.

Искам да се смея с някого, искам да споделям с някого, искам да ям сладолед с някого, искам да се разхождам с някого по брега на морето (ок, носталгия и по лятото е). А напоследък с лека изненада откривам, че има по-малко хора, които биха правили тези неща с мен, отколкото които биха правили секс с мен (това ако бях трогателно разкрепостена, каквато аз за съжаление не съм). Може би трябва да се радвам на това. Или не, доколкото хормоните не са продукт на висшата мозъчна дейност, за разлика от общуването с някой. Или просто не съм порастнала. Наистина не знам. Мечтая лудо за старите дни, както пееха Д2. Каквато и да е причината.

Песен на деня Texas - I don’t want a lover (I just need a friend)

Омръзна ми от мъже, които виждат в мен лесна, удобна и мила фриуеър алтернатива на моментната им самота. Или които много ме харесват след третата бира. Или които след като са изчерпали всички възможности около мен, опират до мен.  Или които правят бройка, но ме увещават, че от това печелим и двамата. Или…  Просто ми омръзна. Официално се отказвам. Ще си извадя старата кафява рокля, дето мяза на монашеска роба. Ще си пусна косата пред лицето. Разбира се, сплъстена. Най-вероятно така няма да ме пускат и в кварталния магазин, но не може всичко.

Песен на деня: Garbage - Stupid Girl

Втори ден на две работи, и двете на по половин ден.  А аз вече съм уморена до мозъка на костите си. Или нещо такова. Може ли да съм толкова кекава?

Пак е писано отдавна. А може би не ми се искаше да се сещам. Сега звучи кухо.

Всички умираме рано или късно, каза. Нямало смисъл да се тормозя за това. То просто се случвало. Понякога. Само веднъж в живота дори. На това място аз почти се усмихнах въпреки всичко. Имала съм още много живот пред себе си, трябвало да го живея, а не да се тровя с такива мисли, добави ти. Дори да не ми минавало през ума.

А аз въобще не говорех за това. Не за моята смърт. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Но ако ти умреш… не искам. Нека аз умра преди теб, преди другите. Бързо и неусетно. Не понасям да умирам малко по малко. Частица по частица в мен да загива заедно със смъртта на познатия ми свят. Бавно, мъчително и толкова безвъзратно. Не бива.

Ти ме погледна внимателно и каза, че да, всеки ден умирам. И губя по малко от себе си. Но и всеки ден се раждам наново, настоя ти. И аз те оставих да вземеш ножа от ръцете ми преди да съм го използвала. Металът, издрънчаващ на плочките зад теб. Сълзите ми, отмиващи мъртвата кожа от лицето ми. Топлите ти ръце, напомнящи ми, че поне в един от нас е останал достатъчно живот.

А после ти си отиде. И нещо в мен умря. Дори не става дума толкова за смърт, просто не чувствах живот в себе си. Усещах единствено празнотата. Крещящата липса на каквото и да е, която бавно ме разяждаше, поглъщайки всичко. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Само се чудя къде отиде проклетият нож.

Значи, днес отивам да си платя таксата и да се запиша. Миналата седмица два пъти съм ходила да питам и и двата пъти ми казват, че срокът е до края на тази седмица, има дори обява. В касата нямам никакви проблеми, взимат ми парите любезно, без каквито и да е опашки. Обаче когато слизам в канцеларията да се записвам изведнъж(е, не съвсем изведнъж, чакам петнайсетина минути) ми обявяват, че не, свършил бил срокът. (Ок, как така е свършил, мога да си платя, но не мога да се запиша?) Не, всичките ми колеги си били платили, как така съм последна. (Ми така, последна съм. Все някой трябва да е, освен ако не претендират за неограничен брой студенти.) Ми не, този срок бил само за новоприетите магистри, предишните трябвало да платят по-рано. (Още някое безмислено правило? Тъй като имам тъмни очи, да трябва да плащам само на четни дати? И къде го пише това?) Въпреки че после ме хвана яд, точно като ми го съобщиха аз най-вече сериозно се притесних.  Да му се не види, сега ще взема да си проваля магистратурата, как винаги обърквам всичко. Единият ми крак нервно трепери и ме заболява корем. Както и да е, все пак ме записаха, явно и те оцениха като прекалено да си платя таксата в срок, но да не ме запишат. Обаче секретарят г-н Мехмедов ме гледаше като че ли всеки момент ще изкоментира как страната ни е пропаднала заради такива като мен. Или поне в цялото му отношение личеше точно това. Студент да си на тоя свят.

А касата е преместена на ново място на последния етаж. И стените са изписани с различни цитати за парите.  “Парите не са всичко, но ако някой твърди това, той прави всичко за пари”, “Ако някой получава пари без да работи за тях, то някой друг работи без да получава пари за това” и “Парите не правят щастието, но без тях не можеш да си щастлив”.  Или нещо от сорта. Идейно е за каса:)

Аз съм в истерия от Новата година, с други думи.

За пореден път се събират пари за подаръци. Личното ми мнение е, че тази година наистина се оляхме. Подаръците са големи и са за много хора, и гълтат почти всичките свободни пари на по-засегнатите. И пак няма да има за всички, на които искам да подаря вероятно. Повечето сме полубезпарични студенти без или с невисокоплатена работа. Тези с по-приличните заплати са от по-далечното обкръжение и общо взето дават на добра воля с пълното съзнание, че едва ли могат да очакват кой знае какво в замяна.

Ок, аз разбирам, всичко това, и аз съм в същото положение. И следващата година всички ще получат от мен по шоколадова играчка за елха, а и аз от тях очаквам същото. Само от Ян и Гибли, понеже много се обичаме, искам шнола с цветенца. Обаче тази година са правени някви планове, ще ги избутам някак. Още повече, че се нагърбих и да събирам пари за двама човека.

Та, както и да е. Аз питам хората (вече дори плахо и извинително) дали биха се включили в подаръка. Нямам нищо против да ми кажат “не, няма да дам, не съм банка”. Обяснимо е. Обаче вместо това получавам пространно конско защо за Симеон се събирали по 2 лева повече отколкото обичайното. Защото само с толкова ще успеем да вземем подаръка, който той иска. Ми не, хайде да сме му вземели онова ДВД с голямото намаление, вместо комплекта от 7,  той щял да го хареса. Да, бе. В смисъл, отворена съм за други предложения за подаръци, ма да не са в наивния стил “детето очаква колело, значи ще му хареса и ако му вземем пате на колела с връвчица”.  След като аз не се съгласявам ми се изчита още половин час лекция колко е нечестно това и как никой друг, включително тя, няма да получи толкова скъп подарък. Аз се опитвам да изтъкна факта, че подаръкът е скъп и защото за него мога да искам пари от кой ли не, доколкото Симеон си общува с доста хора, пък тя не. Ми не, пак не било честно. Хубаво, бе братче (т.е. сестро), откажи да ми даваш пари, или кажи че ще даваш по-малко, ма не ме прави мен на парцал заради това, а? Нито ще ги изпия тези пари, нито ще взема процент от тях, мааму!

Още по-страшно става като искам пари от Таис. Тя дори не ми вдига скандал за това, че събирам много пари (щото точно на нея не й е проблем, нали), а подробно, като строга учителка ме разпитва как смеем да събираме пари за Симеон, след като няма рожден ден, за кой още ще се събират пари и той на кой щял да подарява. Аз благо обяснявам, че както съм споменала, подаръкът е новогодишен, за другите не събирам аз пари, а нямам идея на кой той ще подарява. След строгия разпит като на провинила се първокласничка ми се обяснява, че той вече не й е толкова близък и тя не иска да дава пари за него (за останалите вече е забравила). Ето тук пък аз трябва да се чувствам виновна, че те явно пак са се скарали. И, естествено, пак аз трябва да обера сарказма и горчивината, защото на нея не й изнасят техните отношения.

По някое време аз не издържам на натиска и започвам да пускам истерични офки (и онлайн месиджи от един момент нататък) на Жоро, който вика “недей толкоз песимистично”.  А това е просто реализъм, да му се не види.

П.С. И ако още един проклет спам бот за безплатно порно се опита да ми коментира блога, ще намеря начин да хакна проклетия им сайт!

Е, трябваше да се сетя на годишнината, но явно никога не ми идва умът навреме…

Та, на 23-ти октомври миналата година написах първото си ентри. Всъщност винаги съм възприемала този блог като дневник. Като малка няколко пъти започвах да си водя дневник, но после преставах.  Простата и леко срамна истина е, че имах ужасно грозен почерк, а и досега не мога да напиша повече от две изречения без да поправя или задраскам нещо. И се получаваше един доста жалък и неестетичен дневник.  И от една страна аз си исках неизживения дневник, от друга блогът беше и нещо като exchange diary с Гибли и Ян. Виках си за каквото ме ядосваше, въздишах по каквото ме вдъхновяваше, такива неща. Бях доста изненадана, когато в блога започнаха да се появяват и непознати хора, някои от тях дори се задържаха. Първата беше Ying , за която много се радвам, че продължава да се появява.

Честно казано, този блог никога няма да стане един от онези интересни, всеобхватни и мирогледни блогове, които всеки слага във фейвъритса си. Той винаги ще е личен, субективен и леко отделен от останалия свят. Обаче това е той, това съм аз. Колкото толкова.

За блога дълго време не знаеше никой от приятелите ми освен Ян и Гибли. Защото идеята му беше да бъде дневник, а също и да мога да пиша за хора, без те да го прочетат. Всъщност аз така и не казах за него на никого. Само че после на него случайно попаднаха Волкос и Лина. Честно казано, в първия момент дори се стреснах. После го намери и Жоро. На бас се хващам, че си няма и идея колко близо бях до сърдечния удар, когато прочетох милата му офка, че блогът ми му харесвал. Сега и  Марфа го намери, но аз почти не се трогнах, явно свиквам. Всъщност проблемът е, че, да си го кажем направо, кога по-малко, кога повече, този блог е един душевен стриптийз. Лесно е да разголваш душата си пред най-близките си хора и пред непознати. Най-близките ми са я виждали гола до одиране, а за непознатите съм просто една от многото, някаква сянка там. Но после осъзнах, че след всичките лозунги как човек не бивало да се срамува от тялото си, още по-неадекватно е да се срамува от душата си. Жоро твърди, че това което правя било ексхибиционизъм. Ми не е, просто е нудизъм. Понякога.

Освен това, дори да оставим настрана личния аспект, всички тези неща, за които пиша бих искала да ги кажа наживо на приятелите си. Да видя очите им, да чуя реакцията им. (За други пък въобще не искам да разбират и да им виждам очите, ако разберат…) И да не се чудя дали когато разказвам нещо вече не са го чели. От друга страна с много от тях напоследък все едно не се виждаме, така че всъщност четенето е приличен заместител.

Въпреки това явно добрите страни за мен са повече от лошите, след като продължавам да пиша с желание. Или графоманията ми е патологична, знам ли.

И разбира се, остава фактът, че покрай моят блог намерих доста други ценни блогове. За това ще пиша надълго в някое следващо ентри, да видим кога ще е…

Нека заглавието на ентрито не ви обърква, и аз съм потомствена софиянка.  Обаче понякога малко ме става срам от това.

Случката беше следната - една колежка беше насъбрала на Поли, една от шефките ни (всъщност идея си нямам дали Поли е точно шеф, но все тая, на някаква по-отговорна позиция е).  Поли й правела необосновани забележки. Не мога да кажа кой прав и кой не тук, не съм присъствала на сцената. Дотук добре, изконно и неотменимо право на всеки индивид е да се нерви на шефовете. Обаче после тя продължи. Какво си мислела Поли, само си избивала селските комплекси върху нея, защото е софиянка. Това ми прозвуча малко недостоверно, още повече,  че аз дори не знаех дали Поли не е от София. Ми не, не съм ли виждала каква е, как се облича. (Аз виждам, облича се съвсем нормално, леко спортно и почти мъжки, наистина, но всъщност й отива.) И като е дошла от село, защо не си стояла там. Хубаво, дошла, изучила се, сега като е свършила с ученето да се връщала на село. Аз с мъка се удържах да не зяпна. Как така заемала работното място на някой софиянец, да си ходела там при нивите.

Аз не мога да кажа, че въобще не разбирам подобно гледище в някои случаи. Ако е някой от някое забутано село, където Азис е местният тийн-идол, а той така и не може да се откаже от крилати фрази фрази от рода на “че одим ли у диското”, да, да си ходи в Недялкова Гращица. Или някой дървен философ, който много обича да обяснява колко не е прав министър-председателят, но не знае името на гореспоменатия министър-председател. Или поне си гледа козичка на балкона. Или нещо такова. Има случаи, в които и аз съм си казвала “тоя въобще кой го е пуснал от гората?”. Но някак само за определен човек, не бих стигнала дотам да твърдя, че който където е роден, там трябва да живее и в никакъв случай да не припарва до София. Ей на, какво щеше да стане ако на хан Аспарух му бяха казали “Ти да си стоиш в юртата”? Е, сигурно щяхме да сме една по-руса и синеока нация…

А самата Поли според мен е много свестен човек. И има интелигентно излъчване. Понякога се мръщи или критикува, обаче знаеш, че като ти се усмихне наистина го мисли. Малко ми е съвестно, че не я защитих, но просто бях втрещена от логиката. Пък и нали съм смешна пацифистка…

Песен на деня: Емил Димитров - Ела във София (точно с този неадекватен аранжимент е много подходяща)

Преди години на въпроса дали съм интровертна или екстравертна с лекота бих отговорила “интровертна”.  И в училище, и в университета едва намирах с кого да си говоря. После обаче намерих хора, близки по усещане за живота и по някое време се усетих, че съм готова на какви ли не компромиси за да намеря време да се срещнем, примерно. И неусетно взех да се замислям по тестовете с въпроса “интроверт или екстраверт”, докато накрая плахо и срамежливо дори започнах да се определям като екстраверт. Пък после нещата нещо взеха да увяхват. Започнахме да се виждаме все по-рядко, хората се изпожениха (е, не буквално) и  социалните ангажименти извън връзките им започнаха да им тежат. Уви, аз не се чувствах добре в ролята си на социален анагажимент. Искаше ми се да изразходвам някъде новопридобитата си екстравертност. И се усещах доста излишна и леко обидена от цялата ситуация. Грозно несиметрично е, когато не значиш почти нищо за хора, които значат много за теб. Тегаво положение, но няма какво друго да се направи освен да се примириш.

А днес разбрах, че съм успяла в примиряването, дори твърде добре. И отново съм добрият стар интроверт. Седях си в края на масата, общувах социално (през времето, когато не кашлях, грозно болна съм), всички други бяха на малки групички, а аз нямах желание да се присъединявам към която и да е от тях. Всъщност най-много си говорих с най-непознатия ми човек на масата. И си тръгнах по-рано сама, без каквото и да е съжаление. Това може би звучи неадекватно мелодраматично, но въпросът е, че някога обожавах именно прибирането с компания. Обикновено беше нощем, всичко беше странно спокойно и аз си спомням едни от най-забавните, а и от най-трогващите разговори проведени под светлината на уличните лампи на връщане. Мамка му, колко ми липсваше това по едно време. А вече ми се вижда просто губене на време.

Чувствам се много стабилна и празна. Иронично е.

Песен на вечерта (или по-скоро на миналите вечери): Oasis - Wonderwall

От няколко дни съм болна. Вчера окончателно ми падна гласът и престанах да мога да дишам нормално, така че реших да се кротна у нас. От една страна това е чудесно - цял ден за книги и компютър, топло легло и топла супа. И най-накрая да си отспя като хората. От друга, изведнъж всичко това ми се видя крайно незначително. И така и не можах да намеря хубава песен в плейлист-а си. Тъжните ми бяха твърде депресиращи, а оптимистичните ми бяха кухи. Това в плейлиста с любими песни.

Понякога си мисля, че просто определени вируси блокират производството на серотонин в мозъка ми. Имам предвид, обикновено целият свят ми се вижда леко безсмислен, но е имало няколко случая, в които съм седяла с онзи празния поглед и съм ронила сълзи с часове без особена причина.  Не, нямам психически отклонения, случва се веднъж на няколко години за около половин ден.  Дори не става дума толкова за депресия, просто няма нищо което да означава нещо за мен, нищо за което да мечтая и т.н. И става много празно. Кънтящо. И колкото и да съм сигурна, че това е някаква чисто физическа реакция (някой ден ще се окаже, че е резултат на някое лекарство и ще ги осъдя на цяло състояние за нематериални щети), точно тогава това не ме утешава особено.

Както и да е, днес успявам да забележа, че е слънчево, така че вероятно депресивният период ми е минал. Остава и да започна да дишам нормално.