A Reality Refuge

Дил каза, че неделя мога да отида да видя дали пещерняшкият курс ще ми хареса, щели да водят евентуалните нови попълнения в Темната дупка в Лакатник. Аз бях влизала и преди там - хубава пещера с водопад, така че реших да отида.  И след като в събота бях на троен рожден ден до около 2 сутринта, някак в неделята успях да се извлача от леглото в 6 и малко. Разбира се, пристигнах последна. Качихме се в странно препълнения за 7 и половина сутрината влак и аз опитах да открадна още половин час спане. Не успях. Слязохме от влака и преминахме реката по един ужасно забавен клатещ се мост, по който аз имах желание да се върна и да мина още няколко пъти, но Дил ми забрани. От един от младежите в курса чух емблематична песен с текст “Когото Господ намрази/ прави го пещерняк. / Да пада, да става, да лази/ да тъне във вечен мрак”

Около 10 започнахме да се приготвяме. Аз си носех огромен оранжев гащеризон, каска и челник, а Дил ми беше донесъл чифт гумени ботуши. Стана ми малко странно, тъй като миналия път влизах в пещерата по почти градски дрехи, но реших, че вероятно нивото на реката се е вдигнало и ще трябва да газим в кал.  После ни разделиха на две групи по 6 кандидат курсисти и 3-4 пещерняци.

Един от инструкторите каза, че в пещерите е много влажно, влажността достига над 90 процента, вътре не може да се живее. И че неговото мнение е, че когато влезеш вътре времето ти започва да тече наобратно, към смъртта. Кога по-бавно, кога по-бързо, но умираш по малко. Вътрешно се учудих да чуя това от пещерняк.

После се разделихме и навлязохме в пещерата.  Още след десетина минути усетих, че това не е същият път, по който съм минавала. Имаше твърде много лазене. И пукнатина над която трябваше да минаваме. Крак и ръка от едната страна, крак и ръка от другата, а под мен - няколко метра камениста тясна цепнатина. Както каза един от инструкторите, не може да те убие, само ще ти счупи гръбнака. В интерес на истината пукнатината не беше нещо трудно за минаване, но самата идея, че ако само се подхлъзна… Така стигнахме до Жеково езеро, едно от подземните езера в пещерата. На един камък имаше плоча с изсечен профил в него. Инструкторът  ни я показа и доста ядосано отсече, че сме щели да чуем, че този човек е загинал тук. А той не бил, просто бил открил тази част от пещерата. Разбирам го, веднъж да сложат плоча на някой не защото е умрял и те да го бъркат… На връщане все се чудех кога идваше страшната част от прехода, но тя така и не дойде, явно му бях свикнала.

Между другото, каските спасяват живот. Поне 20 (буквално) пъти си ударих главата в тавана, но го усещах само по звуците издавани от каската. Ако бях без нея, още на втория щях да съм поне в безсъзнание.

После се върнахме малко и стигнахме до т.нар. Малък чатал. Това се оказа висок коминовиден улей, по който набързо няколко от пещерняците се изкачиха на различни места. После ни бе дадено да разберем, че ние сме следващите. Аз замръзнах. Мамка му, това бяха над 10 метра! Без осигуровка, ако не се считат хората по пътя. Просто ще умра. Инструкторът попита дали някой се е занимавал със скално катерене. Аз си замълчах, тъй като точно в момента се чувствах сякаш съм виждала скала само на картинка. “Добре” каза той в настаналата тишина”защото няма нищо общо”. После обясни, че докато алпинистите се катерят с ръце и крака, тук се катериш, използвайки цялото тяло. Аз гледах сдухано и казах, че не знам дали ще мога. Ок, съгласи се инструкторът, затова нека аз да бъда следващата, да разберем докато е време. Достигнах първия човек с разтреперани крака. На нивото на втория бях в пълна паника и твърде високо, за да се откажа. Момчето (Коста, ако не се лъжа) забеляза и ме накара да остана до него и да пропусна следващите двама пред мен. Говори ми какво ли не, докато някак на мен ми омръзна да се страхувам. Почувствах се някак сигурна. Изведнъж разбрах, че краката и гърбът ми (защото начинът на катерене е да опреш крака в едната стена и гръб в другата и да извиваш цялото си тяло нагоре) са достатъчно силна опора, за да не ми позволят да падна, дори и да направя някоя глупост като да се подхлъзна. Накрая стигнах до цепнатина в горната част на улея. Казах ми да се провра през нея. Цепнатината изглеждаше висока не повече от 30-тина сантиметра. “Ама от там не се минава!” убедено викнах аз. Отдолу се понесе смях на талази, сякаш бях казала вица на годината. После едва проврях глава и видях някаква светлина от друго фенерче навътре в пукнатината. Явно се минаваше. Напъхах се цялата в цепнатината (по-късно разбрах, че я наричат Фурната) и лазейки (лазене не е точната дума, по-скоро влачене) по корем, долепена до земята преминах следващите няколко метра. После минахме през Лабиринта (отговаря си на името, да) и накрая стигнахме до Големия чатал. Там бяха и Дил и още един младеж, които чакаха останалите.

Големият чатал е солидна цепнатина, която се минава като разкрачиш крака от двете й страни и се държиш за стените. В случая имаше и опънато въже на едната. Аз седях и гледах мълчаливо. Тук вече нямаше само да си счупя костите, ако падна. Попитаха ме дали ще мога да го мина. Не знам, казах аз. Всъщност бях доста сигурна, че мога, макар и леко паникьосано. Само че не знаех какво има после и как ще мина него. И щеше много да ме е срам, ако трябва да изпращат още някой, за да ме придружава обратно по пътя. Бавачка за малкото, глезено и страхливо момиченце. Така че наистина не знаех искам ли и мога ли. “Аз казвам да не минава” каза един от инструкторите. Аз наведох глава едновременно със срам и облекчение. Хвърлих един виновен поглед към Дил и тръгнах обратно с Коста и Ники (май, ако не бъркам имената). Иронията после беше, че след Големия чатал почти нямало катерене, но като не смея да попитам…

По пътя назад двамата явно забелязаха, че се сдухах от претърпяния провал и започнаха подробно да ми разясняват, че това не било така. Пещернячеството се правело за кеф, ако нещо не ми харесвало, просто не го правя. Ето, те не харесвали Големия чатал и нямало да минат през него. Не ги кефел. Дори да не съм била аз, те пак щели да слязат от тази страна.  И да съм си избиела от главата, че бавя групата, никой за никъде не бързал. И съм се справяла много добре всъщност, личало ми, че и преди съм го правила. Накрая се спуснахме по Малкия чатал почти като по пързалка. Аз едва повярвах че е възможно.  Просто се отпуснах надолу и когато скоростта се увеличеше забивах рамене в скалата и се забавях. А каква мускулна треска на неподозирани мускули по раменете и гръдния кош имах после, не е истина, но това е друга история…

После излязохме и чакахме останалите. По някое време те дойдоха и Дил приближи към мен. Очаквах да каже нещо от рода на “Ти нали уж вече беше катерила, какво стана”. В крайна сметка аз бях от “неговите хора” и се бях изложила. Настръхнах във войнствена поза и си приготвих куп  реплики като ”спала съм само 3-4 часа”, “ти най-добре трябва да знаеш, че съм страхливка” и “защо не ме предупреди, че ще е това, аз очаквах проклета подземна паркова разходка”.  Оградих се със стена, за да не ми пука какво ще каже той. Ето, идва. Сега ще го каже. Ще се чувствам толкова гадно. ”Добре ли си, слънце?” попита той. Стената се пропука и парчета от нея се разлетяха настрани. “Добре съм, бе, не съм се паникьосала чак толкова, не ме питай добре ли съм, всичко е наред” изрекох аз бързо и нервно. “Никой не казва, че си се уплашила, просто изглеждаш много изтощена” каза той настоятелно. Стената се срина на прах. Аз само го гледах объркано и безпомощно.Накрая отидох да търся вода или плик за боклук, или нямам идея какво.

Малко по-късно стоях и гледах огрените от слънцето скали и момчетата сложили тениски в абсурдно топлия януарски ден. И тогава разбрах онова с умирането в пещерата. Да, умираш по малко вътре. И пак се раждаш по малко, когато излезеш. 

После отидохме да пием в някаква кръчма до реката, която останалите нарекоха галено “При Мърльо”. Сервитьорката ни караше да вдигаме ръце като ученици колко искат Каменица, колко Шумнеско и т.н. По някое време до реката приближиха две момичета. И двете бяха изрусени, с черни ботуши на висок ток и бели якенца и се редуваха да се снимат с мобилните си пред малък водопад на реката, заставайки в пози. Долу умряхме да се смеем. Просто олицетворения на понятието блондинка.

Между другото, алпинизмът може да се практикува в онези красиви и прилепнали секси екипи, докато за пещернячеството е невъзможно да изглеждаш прилично. Просто влизаш в пещерата с нещо, което знаеш, че със сигурност ще скъсаш и накаляш. И излизаш като миньор след тежък работен инцидент.

Във влака на връщане, Дил някак мина от темата за филмите и религията на темата със страха. Упорито твърдеше, че това, че се страхувам е добре, спасява живот. Обясниха ми, че няколко човека от  клуба имали страх от височини, но това не им пречело.

Макар че всъщност мен не ме е страх от височини. Страх ме е от несигурност. След като веднъж съм го минала и зная, че мога, ми е много по-лесно. Нямах клаустрофобия не защото такъв страх ми е непонятен, а защото бях наясно, че знаят пътя и че със сигурност скоро ще излезем в по-широка галерия. Но ако това беше непозната пещера сигурно щях да съм в паника.

И сега трябва да реша дали искам да ходя на пещерняшки курс, при това до довечера. Притеснява ме това че нямам никакво време, това че се плаша, както и това че във влажно време се раболявам от какво ли не, дори без да седя по камъните. И не знам.

Песен: Savatage - Somewhere in time