“Около 9,15 на 27.12 в заведението “Грифин” на “Неофит Рилски” и “Ангел Кънчев” забелязах, че ми липсва раницата заедно с портфейл с около 35 лева, лична карта и други вещи.”
Това трябваше да го пиша три пъти в различни варианта. С леко счупена химикалка. На разядено бюро. Предисторията е, че ми свиха раницата. Бях си я закачила на облегалката на стола и почти през цялото време бях облегната на нея… Обаче в един момент тя просто липсваше и толкова. В интерес на истината можеше и да е доста по-зле. Имам доста грозния навик да си оставям мобилния телефон на масата сред чиниите и чашите, но в този случай беше от полза. Също така, за малко сутринта да си взема всички налични пари, но се спрях. Навреме, както се оказа. В първия момент се сдухах доста. В смисъл, почти обидно е да ти свият така нещата, а и парите не са ми излишни. Обаче всички се държаха толкова мило, че просто нямах време за това. Особено Валери, който ме закара до нас и настоя да ми даде пари. Които не иска, но трябва да му върна, просто защото искам да съм на чисто с него. И нашите бяха заспали и не можаха да ми се скарат как мога така да се оставям на простите джебчии.
Така че днес реших, че няма да му мисля толкова. И сигурно беше малко неадекватно как с една почти зарадвана усмивка обясних на дежурния полицай, че са ме обрали.
Между другото, полицейското управление беше сюреалистично. Влязох в сграда от развития социализъм, рушаща се и леко миришеща на мухъл, с лющеща се мазилка. Нямаше никой на партера, а половината помещение тънеше в полумрак. Единственото нещо, което не се разпадаше беше неадекватно новата машина за безалкохолни. Изглеждаше изоставено, наистина. После една врата се отвори и се показа най-нормално и делнично изглеждащият полицай в тази част на София. И с леко отегчение попита какво търся. Е, как да не му се зарадвам?
После ме сложи на гореспоменатото разпадащо се бюро (вероятно скъпо родно място на поне 5 поколения дървояди) и писах един куп формуляри, докато от другата стая долитаха звуците на “Сделка или не”. Някакво такова почти домашно. По някое време дойде една полицайка и се информира как вървяло, защото тя си тръгвала. Моят човек й каза, че има още една джебчиийска кражба от вчера, а тя заяви, че не я интересувало. Изкуших се да се покажа и да изразя аргументирано мнение по повод на незаинтересоваността й. После се отказах, може би наистина просто не беше нейна работа, а и да е, нищо нямаше да постигна.
Вчера срещнах и Свилен. Свилен е моят кошмар от младите ми години. Човекът, заради когото заобикалях през две улици. Мъжът, който се опитваше да ме сваля по най-лошия начин. Не защото ме харесваше, а защото бях “пищна” (крещи ми се от тази дума). Когато не се получи се опита да свали пред мен най-добрата ми приятелка (но намекна, че няма нищо против и двете, няма сега капризи, я…). Известно време почти го мразех. Не заради тъпите двойни игри. А заради това, че толкова очевадно се опитваше да ме използва. И че го правеше именно защото изглеждах сякаш съм момиченце, което се пречупва лесно пред 12 години по-големи мъже. Даде ми поредната визитка с поредния телефон. Все едно. Идеята, е че бях почти доволна, че са свили и визитката.
В крайна сметка, реших да го приема просто като житейски опит. Ето сега и са ме обирали. Преживява се. При добро желание дори се преживява без драма.