A Reality Refuge

Мисля, че вече съм стара за 8-ми декември, а и за някои други неща. Имам предвид, всъщност съм много доволна от прекарването на 8-ми декември, което включваше ходене на китайски ресторант (единствения вид свободно заведение без резервация на тази дата… Е, освен Макдоналдс вероятно…) заедно с Дима, Никола, Валери и Гаро. А Никола се държа много разбрано, което за него си е събитие. После гледане на разни дивни низини на кинематографията (макар че имаше и попадения) у Ян, съпроводено с търкаляне по земята от смях и прибиране около 3 у нас. Идеята отначало беше да се вземе такси, но леко поувлечени в раговора с Емо и Симеон стигнахме до НДК пеша. А разговорът беше епичен. Каквото имаше детско в мен, го уби. Емо достигна максимума простотии казвани от интелигентен човек за единица време. Като се започне от леко вулгарно изразени мнения за любовта на много лош бургаски диалект и се свърши с убеденото твърдение, че “Варна нье е в България, тя е в морьето”, при което аз не можах да се задържа права от смях. Честно казано, аз обикновено грубо се дразня на цинизмите на Емо и навика му да може да включи думата “чукане” и другите й не толкова прилични синоними в абсолютно всеки диалог.  Но колкото и да е нелогично именно това, че сега успя да я включи във всяко изречение ми доказа, че това е само някаква маска, която си слага - клоунска и с неприлични думички (с правописни грешки в тях), надраскани по нея. Всъщност не знам какво има под тази маска, така че не би трябвало да ме успокоява, но поне не е истинска.

На 9-ти имахме нещо като закъсняло отпрануване. Първо ходихме на Денс революшън с доста голяма компания, а аз успях да изкарам няколко от най-неуспешните си изпълнения, но пък с удоволствие. После имаше сивостенско събиране в Дон Домат, на което аз пристигнах, когато половината компания се разотиваше. В крайна сметка накрая се оказахме останали само аз, Алекс, Ангел и Симба.  Познавам Алекс отскоро и я бях виждала само веднъж преди, но тази вечер реших, че я харесвам. Може би защото реши да сподели с мен и защото споделеното ми беше толкова добре познато от самата мен. Но това не беше онова естественото съчувствие към човек в труден период, а по-скоро радост от това, че си намерил близък като усещане за света човек.  После отидохме у тях, за което вече на мен ми е съвестно. Имам предвид, човек може да не иска да е сам в такива моменти,  но не точно така. Аз си тръгнах в някакъв ранен сутрешен час като се опитах да подбера и момчетата с мен, но те казаха, че там им било добре. Хванах Симба и шепнешком му натвърднах да си тръгнат скоро, щото Алекс все пак трябва да става утре рано, нали. Оказа се, че после била спала само час и на мен ми се иска да бях достатъчно безочлива, за да бях приложила номера “аз, такова, сама жена през нощта, не мога, идвайте с мен”. Но, уви, доколкото аз харесвам нощните разходки (дори да съм сама), просто не успях да си изкривя устата толкова. Понякога се ядосвам адски на Ангел. Когато го попитах каза “е, почти не я оставихме да спи, но тя не изглеждаше да има против”. Да, но хората много рядко изглеждат така сякаш имат против. Страх ги е, че ще те обидят. Идеята е да успееш да усетиш зад усмихнатата маска, а мисля в този случай беше доста прозрачна. Така направи и онзи път, когато ме попита всичко ли е наред, аз казах, че да, всичко е чудесно, няма проблеми. А всъщност току-що напълно бях изгубила всякаква вяра в него. Но той прие исканото за вярно, макар и да нямаше никаква логика. Към различни хора съм изпитвала различни спонтанни импулси - да ги целуна, да ги ударя, а фантазиите ми с Ангел винаги са били за това да го завлека и да напъхам главата му под струя студена вода. Все тая, може би и аз преувеличавам и се ядосвам за неща, които не са моя работа.