Напоследък ме е обзела носталгия. Не по социализма, не по училище, дори не по лятото.
А по онези прости и откровени отношения, които най-лесно се обобщават с думата близко приятелство. Да кажа, че вече нямам приятели би било много излишен мелодраматизъм. Но имам все по-малко близки такива. Защото когато виждаш някой веднъж на две седмици някъде на кръчма и си говорите от двата края на масата между хапките, това е познанство. Приятелството, поне близкото такова, отличава другия от тълпата, отличава и теб от тълпата за него. Имате да си кажете повече, отколкото с другите. С близките си приятели споделяш куп напълно безполезна информация, но именно това те кара да се чувстваш свободен да споделиш и дълбоките си преживявания. Щото някак не върви с някой, с когото в близките два месеца сте си разменили най-вече информация за прогнозата за времето и къде го има оня торент изведнъж да тръгнеш да си споделяш парчетата от току-що натрошеното ти сърце. Съжалявам, не става.
А напоследък забелязвам, че като че ли е нормално за всеки прекараното време с друг, освен с партньора му да е загуба на време. И се чудя, може би пък аз съм сбъркана. Може би това е животът. Избираш си близък човек. Той ти стига. Живееш с него. Покрай другите преминаваш. Може би всичките онези неща с приятелството са просто залъгалка, докато не намериш онзи човек. После надрастваш приятелството и имаш връзки.
Аз обаче май не искам връзка. Ок, истината е, че ме е страх, че за пореден път няма да се получи по никакъв начин. Или пък просто съм по-добра приятелка, отколкото гадже. Искам някой да ме прегърне, без това да означава, че се очаква непременно да си свалим дрехите. Или нещо такова.
Искам да се смея с някого, искам да споделям с някого, искам да ям сладолед с някого, искам да се разхождам с някого по брега на морето (ок, носталгия и по лятото е). А напоследък с лека изненада откривам, че има по-малко хора, които биха правили тези неща с мен, отколкото които биха правили секс с мен (това ако бях трогателно разкрепостена, каквато аз за съжаление не съм). Може би трябва да се радвам на това. Или не, доколкото хормоните не са продукт на висшата мозъчна дейност, за разлика от общуването с някой. Или просто не съм порастнала. Наистина не знам. Мечтая лудо за старите дни, както пееха Д2. Каквато и да е причината.
Песен на деня Texas - I don’t want a lover (I just need a friend)