A Reality Refuge

Е, трябваше да се сетя на годишнината, но явно никога не ми идва умът навреме…

Та, на 23-ти октомври миналата година написах първото си ентри. Всъщност винаги съм възприемала този блог като дневник. Като малка няколко пъти започвах да си водя дневник, но после преставах.  Простата и леко срамна истина е, че имах ужасно грозен почерк, а и досега не мога да напиша повече от две изречения без да поправя или задраскам нещо. И се получаваше един доста жалък и неестетичен дневник.  И от една страна аз си исках неизживения дневник, от друга блогът беше и нещо като exchange diary с Гибли и Ян. Виках си за каквото ме ядосваше, въздишах по каквото ме вдъхновяваше, такива неща. Бях доста изненадана, когато в блога започнаха да се появяват и непознати хора, някои от тях дори се задържаха. Първата беше Ying , за която много се радвам, че продължава да се появява.

Честно казано, този блог никога няма да стане един от онези интересни, всеобхватни и мирогледни блогове, които всеки слага във фейвъритса си. Той винаги ще е личен, субективен и леко отделен от останалия свят. Обаче това е той, това съм аз. Колкото толкова.

За блога дълго време не знаеше никой от приятелите ми освен Ян и Гибли. Защото идеята му беше да бъде дневник, а също и да мога да пиша за хора, без те да го прочетат. Всъщност аз така и не казах за него на никого. Само че после на него случайно попаднаха Волкос и Лина. Честно казано, в първия момент дори се стреснах. После го намери и Жоро. На бас се хващам, че си няма и идея колко близо бях до сърдечния удар, когато прочетох милата му офка, че блогът ми му харесвал. Сега и  Марфа го намери, но аз почти не се трогнах, явно свиквам. Всъщност проблемът е, че, да си го кажем направо, кога по-малко, кога повече, този блог е един душевен стриптийз. Лесно е да разголваш душата си пред най-близките си хора и пред непознати. Най-близките ми са я виждали гола до одиране, а за непознатите съм просто една от многото, някаква сянка там. Но после осъзнах, че след всичките лозунги как човек не бивало да се срамува от тялото си, още по-неадекватно е да се срамува от душата си. Жоро твърди, че това което правя било ексхибиционизъм. Ми не е, просто е нудизъм. Понякога.

Освен това, дори да оставим настрана личния аспект, всички тези неща, за които пиша бих искала да ги кажа наживо на приятелите си. Да видя очите им, да чуя реакцията им. (За други пък въобще не искам да разбират и да им виждам очите, ако разберат…) И да не се чудя дали когато разказвам нещо вече не са го чели. От друга страна с много от тях напоследък все едно не се виждаме, така че всъщност четенето е приличен заместител.

Въпреки това явно добрите страни за мен са повече от лошите, след като продължавам да пиша с желание. Или графоманията ми е патологична, знам ли.

И разбира се, остава фактът, че покрай моят блог намерих доста други ценни блогове. За това ще пиша надълго в някое следващо ентри, да видим кога ще е…