Преди години на въпроса дали съм интровертна или екстравертна с лекота бих отговорила “интровертна”. И в училище, и в университета едва намирах с кого да си говоря. После обаче намерих хора, близки по усещане за живота и по някое време се усетих, че съм готова на какви ли не компромиси за да намеря време да се срещнем, примерно. И неусетно взех да се замислям по тестовете с въпроса “интроверт или екстраверт”, докато накрая плахо и срамежливо дори започнах да се определям като екстраверт. Пък после нещата нещо взеха да увяхват. Започнахме да се виждаме все по-рядко, хората се изпожениха (е, не буквално) и социалните ангажименти извън връзките им започнаха да им тежат. Уви, аз не се чувствах добре в ролята си на социален анагажимент. Искаше ми се да изразходвам някъде новопридобитата си екстравертност. И се усещах доста излишна и леко обидена от цялата ситуация. Грозно несиметрично е, когато не значиш почти нищо за хора, които значат много за теб. Тегаво положение, но няма какво друго да се направи освен да се примириш.
А днес разбрах, че съм успяла в примиряването, дори твърде добре. И отново съм добрият стар интроверт. Седях си в края на масата, общувах социално (през времето, когато не кашлях, грозно болна съм), всички други бяха на малки групички, а аз нямах желание да се присъединявам към която и да е от тях. Всъщност най-много си говорих с най-непознатия ми човек на масата. И си тръгнах по-рано сама, без каквото и да е съжаление. Това може би звучи неадекватно мелодраматично, но въпросът е, че някога обожавах именно прибирането с компания. Обикновено беше нощем, всичко беше странно спокойно и аз си спомням едни от най-забавните, а и от най-трогващите разговори проведени под светлината на уличните лампи на връщане. Мамка му, колко ми липсваше това по едно време. А вече ми се вижда просто губене на време.
Чувствам се много стабилна и празна. Иронично е.
Песен на вечерта (или по-скоро на миналите вечери): Oasis - Wonderwall
Знаеш ли, и аз се чувствам така напоследък. В смисъл, че не ми се говори с никого и хората не ми липсват чак толкова. Не знам на какво се дължи. Във всеки случай с теб ми се говори, значи няма страшно :)
Comment by Ghibli — 27.10.2006 @ 17:58
Това се случва на всеки, не се притеснявай! Лошото е, че като завършат университета и като си намерят някаква жалко платен работица, младите хора изведнъж решават да станат сериозни дъртаци и са готови дори да забравят за приятелите си. Започват едни угворки з аникога несъстоящи се срещи от този уикенд до следващия и така нататък. Сценарият ти е добре познат, предполагам. Защо? Заради “кариерата” каква кариера с 500 лв на месец, бе, чоджум? На това кариера ли му се вика. Разбирам да имаш шанс след десет години да си достатъчно богат, за да не тис е налага никога повече да работиш, да жертваш и младостта и свободата, пуък после - след десет години, ако си още жив, ще харчиш… Ама да продаваш всичко най-хубаво ан този свят (а именно- младостта, свободата и приятелството) за жълти стотинки,, е това вече е голяма дивотия.
Моята съвет е - запази себе си в кожата, в която се чувстваш най-комфортно и уютно самата ти. Тези, които не те харесват да си гледат работата. Важното е на тебе този начин на живот да ти харесва. Постепенно ще успееш и да се обградиш от групичка себеподобни, за да можете заедно да се надсмиате над недостаъците на сяета…
Comment by Тихомир — 22.11.2006 @ 13:45
Хм, при хората за които говоря освен новата работа го има и моментът с новата любов и новите приятелства. Новото все едно какво. И аз просто не успявам да се впиша в листа на приоритетите. Което било съвсем нормално. И аз започвам да си мисля, че явно аз не схващам нещо основно, след като е толкова нормално за тях и толкова противоестествено за мен.
Comment by Мorwen — 23.11.2006 @ 23:05