A Reality Refuge

Нека заглавието на ентрито не ви обърква, и аз съм потомствена софиянка.  Обаче понякога малко ме става срам от това.

Случката беше следната - една колежка беше насъбрала на Поли, една от шефките ни (всъщност идея си нямам дали Поли е точно шеф, но все тая, на някаква по-отговорна позиция е).  Поли й правела необосновани забележки. Не мога да кажа кой прав и кой не тук, не съм присъствала на сцената. Дотук добре, изконно и неотменимо право на всеки индивид е да се нерви на шефовете. Обаче после тя продължи. Какво си мислела Поли, само си избивала селските комплекси върху нея, защото е софиянка. Това ми прозвуча малко недостоверно, още повече,  че аз дори не знаех дали Поли не е от София. Ми не, не съм ли виждала каква е, как се облича. (Аз виждам, облича се съвсем нормално, леко спортно и почти мъжки, наистина, но всъщност й отива.) И като е дошла от село, защо не си стояла там. Хубаво, дошла, изучила се, сега като е свършила с ученето да се връщала на село. Аз с мъка се удържах да не зяпна. Как така заемала работното място на някой софиянец, да си ходела там при нивите.

Аз не мога да кажа, че въобще не разбирам подобно гледище в някои случаи. Ако е някой от някое забутано село, където Азис е местният тийн-идол, а той така и не може да се откаже от крилати фрази фрази от рода на “че одим ли у диското”, да, да си ходи в Недялкова Гращица. Или някой дървен философ, който много обича да обяснява колко не е прав министър-председателят, но не знае името на гореспоменатия министър-председател. Или поне си гледа козичка на балкона. Или нещо такова. Има случаи, в които и аз съм си казвала “тоя въобще кой го е пуснал от гората?”. Но някак само за определен човек, не бих стигнала дотам да твърдя, че който където е роден, там трябва да живее и в никакъв случай да не припарва до София. Ей на, какво щеше да стане ако на хан Аспарух му бяха казали “Ти да си стоиш в юртата”? Е, сигурно щяхме да сме една по-руса и синеока нация…

А самата Поли според мен е много свестен човек. И има интелигентно излъчване. Понякога се мръщи или критикува, обаче знаеш, че като ти се усмихне наистина го мисли. Малко ми е съвестно, че не я защитих, но просто бях втрещена от логиката. Пък и нали съм смешна пацифистка…

Песен на деня: Емил Димитров - Ела във София (точно с този неадекватен аранжимент е много подходяща)

Преди години на въпроса дали съм интровертна или екстравертна с лекота бих отговорила “интровертна”.  И в училище, и в университета едва намирах с кого да си говоря. После обаче намерих хора, близки по усещане за живота и по някое време се усетих, че съм готова на какви ли не компромиси за да намеря време да се срещнем, примерно. И неусетно взех да се замислям по тестовете с въпроса “интроверт или екстраверт”, докато накрая плахо и срамежливо дори започнах да се определям като екстраверт. Пък после нещата нещо взеха да увяхват. Започнахме да се виждаме все по-рядко, хората се изпожениха (е, не буквално) и  социалните ангажименти извън връзките им започнаха да им тежат. Уви, аз не се чувствах добре в ролята си на социален анагажимент. Искаше ми се да изразходвам някъде новопридобитата си екстравертност. И се усещах доста излишна и леко обидена от цялата ситуация. Грозно несиметрично е, когато не значиш почти нищо за хора, които значат много за теб. Тегаво положение, но няма какво друго да се направи освен да се примириш.

А днес разбрах, че съм успяла в примиряването, дори твърде добре. И отново съм добрият стар интроверт. Седях си в края на масата, общувах социално (през времето, когато не кашлях, грозно болна съм), всички други бяха на малки групички, а аз нямах желание да се присъединявам към която и да е от тях. Всъщност най-много си говорих с най-непознатия ми човек на масата. И си тръгнах по-рано сама, без каквото и да е съжаление. Това може би звучи неадекватно мелодраматично, но въпросът е, че някога обожавах именно прибирането с компания. Обикновено беше нощем, всичко беше странно спокойно и аз си спомням едни от най-забавните, а и от най-трогващите разговори проведени под светлината на уличните лампи на връщане. Мамка му, колко ми липсваше това по едно време. А вече ми се вижда просто губене на време.

Чувствам се много стабилна и празна. Иронично е.

Песен на вечерта (или по-скоро на миналите вечери): Oasis - Wonderwall