A Reality Refuge

Съседите гледат няколко кучета (между 2 и 5, не съм сигурна кои са техни и кои приходящи) много смесена порода. Нямам нищо против кучетата, много ги обичам, стандартната ми реакция към стандартен ротвайлер е “а какъв си ми хубав, ела да те погаля, какво добро куче, да, да, най-доброто куче то” (добре де, съзнавам, че е малко дебилна…). Обаче тези са пуснати съвсем свободно и освен това понеже са няколко и сравнително добре хранени, придобиват потресаваща наглост. Всеки път, когато мина покрай тях се хвърлят да ме лаят злостно, държейки дистанция от една ръка разстояние. Аз, бидейки кучелюбка, само им се дразня кошмарно, но си представям какво би било за някой, когото наистина го е страх. И наистина ми писна всеки път, когато мина край тях улицата да се оглася от ожесточен лай.

Та днес, докато разхождах моето куче, три от онези пак ни се нахвърлиха. Вардар (това е моето куче, да не чувам никакво хилене) естествено не им остана длъжен и резултатът беше, че си лаеха почти муцуна до муцуна, а аз влагах всичките си усилия в това да не бъда повлечена. В този момент се чу едно малко тънко, но пък много решително “Разкарайте се!”. На балкона на съседния вход стоеше десетинагодишно дългокосо момченце и гледаше лошо. След като повтори репликата със същата безрезултатност детето просто се наведе зад перилата, след което се показа с една доста едра пушка, мязаща на онези за пейнтбол. Нарами я, май дори присви едно око и изпрати един залп в средата между трите кучета. Те не се уплашиха, но поне се изненадаха от неочаквания обрат на нещата и поотстъпиха. А детето като един невръстен ангел на отмъщението в суитчър зае позиция, готово пак да раздава справедливост. Пък аз използвах затишието да си повлека кучето и да се измъкна.

По принцип не одобрявам насилието над животни (не че някое животно успя да пострада), но доколкото и насилието от животни не ми харесва… Всъщност виновните в тази ситуация не са нещастните псета, а така наречените им стопани, които на практика са си събрали собствена глутница, която не контролират по никакъв начин. И все пак, това което наистина ме грабна в тази история е носталгията, която ми навя. По времето, когато си играехме със съседските деца, пръскахме се с водни пистолети и ходехме на гости у съседите. И кварталът все още донякъде мязаше на китно разрастващо се селце, а не на бетонният лабиринт, който е сега.

П.С. Най-накрая и аз имам интернет вкъщи. Край на притичването по нощите от кварталния клуб и споровете с ожесточените геймърчета за децибелите на коментарите им. Алелуя!