Има дни, които доказват усиления закон на Мърфи. Че ако няколко неща могат да се объркат, то те се объркват едновременно. Днес е един от тях.
Снощи лежах и се опитвах да се самоубедя, че всичко е наред, преглъщайки нещо солено, което, самоубеждавах се аз, не са сълзи. Мразя го това. Когато чувствам как краят на една връзка идва като търкалящ се по склона камък. И знам дори къде греша, но просто не мога да направя нищо. Нямам сили да го спра това огромното. Колкото и аз да съм го бутнала вероятно. Мразя безсилието и онова проклето чувство на дежа ву.
А днес забравих напълно за това. След като една жена ми се обади, за да ми каже, че е в спешното на Военна болница и баба ми там и е я е блъснала кола. Сърцето ми се качи в гърлото, докато тичах надолу панически оглеждайки се за такси. Оказа се сравнително леко (надявам се наистина да е леко), пукната кост ръката. И все пак стояхме там над два часа, докато накрая не й сложат превръзка и я пуснат да си ходи. По някаква причина лежеше на количка в един тъмен клаустрофобичен коридор до операциопнната. От време на време имах чувството, че са ни забравили. Понякога се чудя дали нарочно правят толкова подтискащи болниците или това е страничен ефект. Накрая се оказа, че за превръзката дори няма нужда от лекар, две сестри я сложиха. У нас на майка ми й прилоша от притеснение, баба ми още не се беше осъзнала, а аз се чувствах сякаш карам на автопилот. Правех каквото трябваше, говорех успокоителни клишета и се чувствах неадекватно делнична. Само една постоянна болка в главата ми се усилваше все повече и повече. И онова, гадното чувство, че всеки момент нещата ще излязат напълно от контрол. Викат му страх, всъщност.