Аз, Краси и Петя използвахме официалния празник за да отидем до гейм центъра и да танцуваме на денс революшъна докато не окапем. И двамата са по-добри от мен, да им се не види. Не че не съм се примирила с това, аз все пак съм човек, който се спъва на равен тротоар, не мога да очаквам да съм the dancing queen. Е, има една-две песни, на които се справям доста прилично. По едно време някакъв младеж дойде, отвори машината и намали звука й.Чуваше се, обаче отвсякъде викаха хора, други атракциони пищяха и в крайна сметка музиката е доста основна точно за това. Аз изгледах младежа отровно, а той ми отговори с едно “И на теб цял ден това да ти шуми на главата и ти ще го намалиш”. Да бе, обаче аз си плащам за да ми шуми, а не него му плащат за да го понася. Първо, говори самоуволнително и второ ми говори на “ти” (вбесява ме, когато непознати си позволяват да ми говорят сякаш редовно си пием бозата заедно). Ако пак стане така, директно ще попитам дали мога да се запозная с този вероятно така симпатичен човек, управителя. Колкото и да е скандалджийско.
После ходихме в Дон Домат и към нас се присъединиха Тошо и Жеко. С Жеко надълго и нашироко обсъдихме един куп болести. Малко му съчувствам, не стига че в работата му ще му се налага да се занимава с болести, ами и извън него непрекъснато разни хора му се оплакват или му искат съвети. Но пък той не дава признаци на отегчение, може би наистина го влече достатъчно силно.
Накрая Тошо ни закара по къщите. Докато пътувахме към нас минахме покрай Хилтън и изкоментирахме колко е грозен, а аз казах, че единствената конкурираща го сграда е новото американско посолство. При тези думи Тошо просто подмина моята улица и ни закара до посолството, за да го видят всички. Имаше нещо мило спонтанно в това.