“Иначе ти какво правиш”, попита той. “Ми… студувам. И се депресирам. Нормалното.”, отговорих аз. После копирах предишното си ентри и му го изпратих. А той ми изпрати това:
Есента е моя сезон. Красива и тъжна. Настроенията - по-променливи, изборите - по-трудни, а животът - някак по-депресивен и обезсмислен. Освободен от тегобите на човешкия живот, аз съм волен дух и все пак съм затворник. Защото няма килия, няма видима охрана. Ние всички сме в класна стая. Сами строим невидими стени. Принадлежа на сивия свят на наблюдението, на анализа, на студената светлина, на очакването… и на глада. Тук съм отдавна. Гледам тези, другите след мен, който искат отчаяно да избягат от живота си. Те не осъзнават ясно от кого или към какво се стремят. Просто реагират. Наблюдавам ги как пламенно се борят за глътката въздух, наречена Смисъл. И аз чакам с тях. Наглеждам ги.
Изпрати го след около половин минута. Не беше отговор на моето, просто го беше писал някога преди. Респект, Браги
“Тихите води са най-дълбоки…”
Това той го каза веднъж, но мисля, че се отнася и за него :)
Comment by Ghibli — 02.09.2006 @ 17:29