Есента приближава с безгрижна неизбежност. Усещам я в студа рано сутрин и в дъждовете вечер. Усещам я с краищата на пръстите си, които все по-често се вледеняват. Усещам я с края на ума си, който все по-често се изпразва от чувства.
Есента е времето, когато се събират плодовете. А останалото увяхва, пада и изгнива. Дните стават все по-кратки и по същество само симулират слънчева светлина. Есента променя всичко. Есента убива това, което не е достатъчно силно за да живее.
Имам чувството, че тази есен ще промени много неща. Имам твърде много обтегнати струни, чакащи за да се скъсат окончателно. И твърде малко плодове от лятото. Твърде малко неща, които да ме стоплят. Понякога хората горят мостовете зад себе си само за да им стане топло.
А може би просто съм зиморничава.
И аз не искам есен, всичко ми посивява. Като стане въпрос за есен и се сещам само за сивота (някаква такава, неопределена), вятър и изпопадали листа. Последните са крещящо ярки и оранжеви, но са и сухи, а сухотата води пак до сивота. Пък “autumn” ми звучи като аутобан… още циментена сивота.
Обаче има нещо странно в есента. Когато излизам навън, по улиците, сред хората се чувствам различно. Възприятия и усещания - различни са, сетивата ми са на други вълни. Дори не съм сигурен точно какво е, но е тъжно.
Труден сезон ми е есента и за две години имам само две “есенни” снимки. Подарявам ти едната - http://nolimit.cult.bg/photos/lastcolours.jpg
Comment by cx — 01.09.2006 @ 6:00
Благодаря:) И аз съм го чувствала точно така…
Comment by Мorwen — 03.09.2006 @ 22:38