Вторият кратък раказ, написан поради предизивикателството на Волкос. И каза следващия път аз да давам първо изречение. Не знае в какво се забърква:)
Държах Граала в ръцете си. Чувах звука на разбиващи се мечти. Моите.
-Сигурен ли си, че няма начин? - попитах го аз.
-Никакъв. Това е.
Миналото нахлуваше стремглаво в мозъка ми. Всичките тези години.Трескавото търсене на книги за Граала. Крис, който търсеше същото. Онези безсънни нощи, през които успяхме да стигнем до четири основни версии за превода на ръкописа. Накрая се скарахме за това. Глупава, детинска караница. Безсънната нощ, в която се разбрахме, че най-правилен би бил пети вариант. А после и за чувствата си един към друг. Ръцете ми преплетени в неговите, устните ми върху неговите. Безвремието.Пътуването. Разкопките, уж за да намерим древно шумерско поселище. Входът на пещерата. Безумната бездна, през която трябваше да се спуснем. Проклетият клин, който не издържа. Крис, увиснал на въжето и крещящ да не го пускам. Аз, крещяща, че няма. Не го пуснах. Наистина не го. Но не можах да го издърпам преди въжето да се доскъса. Още викове. Моите. Неговите. Спускането надолу, докато преглъщах сълзите си. И накрая отворът към друг коридор. И… светлина. Светлина от огън. Залата с Граала. И странен мъж, говорещ старонормандски диалект.
-Но… аз го намерих… нали би трябвало да дава това - вечен живот? - логиката звучи странно неадекватно на нормандски.
-Дава го. - усмихва се малко тъжно той. - Но само тук. Дава ти и право на избор. Или вечен живот тук, или изход. Кое искаш?
-Ако си тръгна така, това ще означава, че всичките тези години са отишли на вятъра. Че всичките негови години са отишли на вятъра. - аз почти крещя, но хилядолетното младо лице не се трогва.
-Това е изборът ти. Аз направих моят някога.
А аз кипях от гняв и от безсилие. Да остана тук жива, но погребана цяла вечност или да си тръгна без нищо не е изборът, който съм искала. Трябва да има трети. И тогава аз просто му обърнах гръб и престанах да слушам какво говори. После се затичах. Обратно по коридора все по-бързо и по-бързо. Докато земята под краката ми не свърши и не полетях в бездната.
Събудих се от рязко разтърсване. Крис стоеше над мен.
-Полунощ е. Всички заспаха. Ще влизаме ли в пещерата?- попита той, навивайки въжето.
Аз се размърдах объркано.
-Зарежи. -отсякох аз. После говорих дълго. И накрая той ме разбра.И се отказа.
А на другия ден наистина намерихме намерихме останки от шумерски град. Голям майтап.