A Reality Refuge

Долният разказ е резултатът от едно предизвикателство, което Волкос ми отправи. Е, не само на мен, но това беше моят отговор. А именно да се напише кратък разказ, който да започва със “Слънцето залезе”. Не знам дали разказът е добър, но със сигурност съдържа непривична за мен доза оптимизъм.

Слънцето залезе. За пореден път. Един от хилядите залези, които беше наблюдавал. Може би последният, на който се надяваше.
Жил се обърна и закрачи тежко в полумрака. Беше на осемдесет и три години и утре се връщаше в родната Швейцария. Поредното завръщане след поредното пътешествие. През последните петдесет и шест години Жил имаше едно единствено хоби - да търси зеления лъч. Зеленият лъч може да се види само в момента на самото залязване на слънцето. Рядко случващо се пречупване на светлината, което може да се види само в много ясно време в огромни открити пространства. И понякога, само понякога, точно в секундата, в която слънцето потъва зад хоризонта, то се сбогува със света, изпращайки му един изумруденозелен проблясък. Гледка, която няма нищо общо с ежедневните залези, която сякаш не е от този свят.
Жил прочете за пръв път за зеления лъч в едно списание за популярна физика, когато беше на двадесет и седем. Току-що беше защитил докторската си степен, преподаваше в колеж и чувстваше, че не помни почти нищо от живота си. Още на двадесет и седем той вече приличаше на петдесетгодишен университетски преподавател. Говореше бавно и надуто, макар и да не беше преднамерено. Имаше отпуснато тяло и смъкнати надолу ъгълчета на устата, които твърде рядко се повдигаха в усмивка. Получаваше прилична заплата, но просто не знаеше за какво да я харчи. Единствените му приятели бяха двама преподаватели на преклонна възраст, с които обсъждаха в какво се е превърнало младото поколение и как нищо не е като едно време. Жил нямаше представа как е било едно време, но се чувстваше съпричастен.
Когато прочете за зеления лъч, реши, че е нещо, което си струва да се види. Взе си седмица отпуска и замина за Франция. Отседна в малко селце край морето, в което всяка сутрин млекарят го будеше с тропане на бутилки, а хазайката му правеше кроасани. Всяка вечер заставаше на една скала и наблюдаваше залезите. Очакваше, че едва ли не ще види зеления лъч на третия ден. Такъв нямаше. И след една седмица безрезултатно съзерцание, той тръгна обратно към Швейцария. И с изненада установи, че не съжалява. Сякаш по навик понякога наблюдаваше и залезите в планината, макар да беше напълно наясно, че там няма как да види зеления лъч.
Половин година по-късно той отново си взе отпуска и замина за Испания. Там, смяташе той, времето вероятно ще е по-ясно и ще има по-добри условия. Върна се след две седмици без да е видял зеления лъч, но пък почернял, ходещ някак по-стегнато и със стотина испански думи в речника си.
Три години по-късно, той периодично изчезваше и се завръщаше. Вече говореше повече с хората, а и те го намираха за интересен. Имаше десетина близки приятели, някои от които дори го придружаваха в пътешесвията му. Изглеждаше сякаш винаги имаше една скрита усмивка някъде зад сериозното лице.
На третата година замина за месец за Флорида. Няколко човека бяха видели зеления лъч там миналата година. Върна се след три месеца заедно с Меган. Най-красивото момиче, което някой е виждал по залез, както казваше той. По-късно и се ожени за нея. И макар да бяха ужасно различни, нямаше човек, който да отрече, че те са доказателството, че човек си има половинка някъде там.
На четиридесет, вече с три деца, той прие назначение в един университет в Перу. Всичките му приятели се изредиха да го убеждават, че това е лудост и Перу не е страна за цивилизовани хора като него. А той им обясни, че там ще живее близо до окена и ще може да гледа залезите. Те вдигнаха ръце от него. Какво да се прави, толкова хубав човек, но пък толкова луд.
В Перу освен океана видя и Андите и написа едни от най-значимите си научни трудове за инките и начина им на живот. Стана професор и придоби международна известност. И все пак продължаваше да не е видял зеления лъч.
Жил се обърна и подритна един камък в полумрака. И този път не го видя. Имаше хора, които чакаха по двадесет години зеления лъч, но едва ли някой беше чакал колкото него. И, все пак не съжаляваше, осъзна с лека изненада той.
На рецепцията в хотела го чакаше писмо от големия му син. Имаше дълго описание на почивката им на Карибите, а накрая завършваше с “И, можеш ли да повярваш, последният ден точно когато залезе слънцето, хоризонтът за миг стана напълно зелен. Знам, че ти търси толкова години това, но в крайна сметка не е чак толкова впечатляващо, колкото твърдят.”
Жил вдигна глава и се усмихна. Синът му беше прав, той вече познаваше много по-впечатляващи неща.

 Между другото, зеленият лъч си е съвсем реално явление, макар и много рядко.