A Reality Refuge

Днес просто съм гневна. На света по принцип. На работата, в която са пуснали някакъв проект, от който и челна стойка да направиш, не можеш да докараш повече от 5 лева хонорар за половин ден. Аз и до толкова не ги докарвам. Дано скоро пуснат нещо нормално.

Гневна на хората, които много държат на мен, по възможност два пъти в месеца, ако съм им под ръка. Които много искат да се виждаме със споменатата честота когато и както на тях им е удобно. За които съм важна само при липса на по-добро занимание. Колко трогващо.

Гневна на него, заради ужасно сложните ни лични отношения и непрекъснатото “да, ама не” и “не, ама да”. За това, че въздиша тежко и ме гледа с онова изражение “много си зле, ма нали си си моя, ще те търпя”. Благодаря сърдечно. На себе си, затова, че и аз ги правя сложни.

Взех си седмица отпуска за да отида в Рила със Симеон, Емо и Дафи. А всъщност Симеон е единственият от тях, когото чувствам достатъчно близък за да караме 6 дни трамбоване заедно. За сметка на това пък напоследък непрекъснато се караме. Не виждам смисъл само да се скараме окончателно. Все повече ми се иска вместо това кротко да си нарамя багажа и да съвсем сама да прекарам една седмица в някоя пещера около Тюленово или Камен Бряг. Разбира се, не е възможно, човек не ходи сам на места, където има риск да си счупи половината кости и никой дори да не го усети.

Започвам да се чудя дали не е по-добре просто да съм сама, вместо да карам на някакви половинчати взаимоотношения. “Maybe I’m lonely, that’s all I’m qualified to be”, както се казваше в една песен.