A Reality Refuge

Борис е… Борис, знам ли:)

Познаваме се от малки, бяхме в една компания, но нищо повече от далечни познати. Докато аз не навлязох в онази трудна преходна възраст, в която всичко ти е объркано - от хормоните до взаимоотношенията. Та тогава доста обосновано бях решила, че мъжете са някаква напаст, отделен биологичен вид просто. Те се държаха гадно, говореха неадекватно, имаха сбъркани ценности и целта им в живота явно беше да карат хората около тях да се чувстват зле. Или поне мен. Обаче Борис беше човекът, който промени това мнение. Той си беше съвсем нормално момче, дори в лошия смисъл на нормално - беше луд по коли, обсъждаше момичетата и беше нечувствителен ръб. И въпреки това изключително свестен.

И именно това, че беше нечувствителен ръб и свестен едновременно ни сприятели. Всъщност се сближихме след един ден, в който бяхме излязли всички заедно - аз, той и близначките, заедно с кучетата. По някое време близначките решиха, че не искат повече да ходят с мен, защото кучето ми било много лошо (а то тогава все още не беше толкова лошо). Съответно аз се врътнах, хванах си кучето и разстроено избързах към другия край на парка. Малко по-късно ме настигна Борис и се опита да каже нещо пацифистично. Аз го пресякох и му казах да ме остави на мира, не съм го искала, нали. Тук, ако той беше едно от онези свръхчувствителни момчета, просто щеше на свой ред да се врътне и да се върне при близначките. Той обаче само ме загледа с онзи много учуден поглед, който после ми стана толкова познат и каза, че идвал с мен. С онзи тон в стил “хайде стига сме мелили глупости, то нали е ясно”. След като аз пробвах още някакво възражение, за да не падам по гръб, просто продължихме заедно.

И после аз започнах да разхождам адски лошото си куче с него почти всеки ден. Сигурно три четвърти от времето или аз се смеех на нещо, казано от него, или той на нещо казано от мен. Помня неговите истории, но да ме убият, не мога да кажа какво толкова смешно съм разправяла аз. Е, разбира се, понякога човек можеше да ми се смее и без да казвам нищо. Като онзи път, когато му обяснавях как ледът на езерото не щял да се чупи, а в следващия момент хлътнах до колене в гореспоменатото заледено езеро. Тогава той пак ме за гледа с онзи, ужасно учудения от света и хората, поглед. И после половин година ми напомняше за случката, разбира се.

Знам ли, това беше един тегав период от живота ми - комплекси, проблеми с нашите, притеснения в училище… И въпреки това всеки ден имах по един час, в който не мислех това. Просто вървях сред раззеленения парк и се смеех до мускулна треска, а светът беше около мен, а не върху плещите ми.

Първото определение, което винаги ми е хрумвало за Борис (дори преди “нечувствителен ръб”) е било “момче на място”.  С всичките добри и лоши страни на това. Той е от този тип хора, на които спокойно можеш да се довериш. От друга страна обикновено показва съпричастността на саксиен фикус към казаното от теб. Упорито не иска да чете книги, поне художествена литература (въпреки моите и на близначките опити да му пробутаме Пратчет, или поне, в краен случай, Хари Потър), но за сметка на това чете огромни количества литература за самолети, коли и всякакви подобни (”Стига бе, какво ще чета за някви, дето размахват магически пръчки? А ти знаеш ли до колко километра развива МИГ 29, а? Ми за какво ми говориш тогава?”). Негова е и култовата реплика “А защо телефонният ти указател е пълен с приказни герои?”, след като видя телефоните на съфорумци записани с никовете им. Всъщност може би  неговият телефон е един  добър пример - има какви ли не мейнстрийм дискотечни идиотщини, няколко чалги и точно когато вече се бях отчаяла сред всичко това изникна Here comes the sun на Beatles. Едно такова мило и неочаквано.

Откакто го помня иска да стане летец, по едно време скачаше и с парапланер. И сега всъщност много му се възхищавам затова, че след двете специалности които започваше с идеята “ми това ме приеха, това ще уча”, най-накрая реши да учи това, което наистина иска. Въпреки, че това ще означава да се връща тук рядко.

Е, по някое време се поотдалечихме, той си намери нова компания и т.н. После пак се върна, но нещата вече не бяха същите, и аз си бях намерила нова компания, нещо се беше скъсало и други клишета. Сега се виждаме най-вече социално, като обикновено всеки от нас го отлага по няколко пъти. И все пак преди няколко месеца осъзнах, че той продължава да е първият човек извън семейството ми, на който се обаждам, когато бравата блокира, аз се окажа заключена и някой трябва да ме спасява.

Та, това е Борис. От него завинаги ще ми останат увлечението по U2, Starcraft-a и  една част от най-безметежните моменти от живота ми. Не е малко:) Надявам се наистина да е щастлив с това, което е решил и да не прояви привичната си склонност към блъскане насам-натам и със самолетите. Броят на излитанията трябва да е равен на този на приземяванията, както казваше той:)

Песен: U2 - Stuck in a moment (and you can’t get out of it)