Изгорях. Мисля, че и слънчасах, главата ми се пръска. Освен това за пръв път от години се стреснах от светкавици, по принцип ги обичам. Къде ми е прозакът?
За сметка на това взех подаръка за рождения ден на Симеон и с Лили минахме през Елейн да й честитим нейния. Някак много жал ми стана, да е принудена да учи затворена и на рождения си ден, а и ни се зарадва като удавник на островче с палмичка. Някой да ми се зарадва. После минахме през Ян и Гибли, на които аз се зарадвах.
………
А вън заваля ужасен град. Нямам чадър. Не мога да си тръгна от глупавия интернет клуб. Вика ми се и ми се плаче, но няма на кой. Нещо не е наред. Нещо въобще не е наред.Не искам да стоя тук, мамка му, за пръв път изпитвам клаустрофобия, обаче мразя да съм принудително затворена някъде. Просто ще си тръгна. В крайна сметка, какво толкова може да ми направи малко град? Вече ми е зле, не може да стане много по-лошо. Дори не мога да кажа защо се подлагам на това. Когато пристигна у нас ще съм мокра, с пареща кожа и ревяща от болки в главата и раменете, вероятно. Защо? Какъв е смисълът? Как успявам винаги да си объркам живота като се започне с дребните неща и се свърши с генералната му цялост?
Песен: Alanis Morissette - Ironic