A Reality Refuge

Понякога, когато стоя на проклетия кръстопът и се чудя дали си струва да тръгна по някой от пътищата, или просто да пробвам пропастта встрани, ти идваш. Всеки път си различен, понякога едва те познавам. Подозирам, че си плод на въображението ми. Но ти отричаш. А аз така и не можах да го докажа през всичките тези години. А аз седя там, загледана в бездната, най-лесният от всички възможни пътища и те питам ще остане ли нещо след нея. От мен. Не, отговаряш ми ти, без капка съчувствие, няма. Но и ако тръгна напред нямало да остане нищо от мен. Не ме утешаваш, знаеш ли? Никак. Нямало да остане, защото бавно се роня и се превръщам в нещо друго. И частите от старото мен бавно си отиват с вятъра. А после и частите от новото мен. И не остава нищо от тях. И всеки път, когато ме срещнеш съм била различна, казваш ти, понякога едва си ме познавал. Някой ден просто няма да се познаем, предполагам. Няма да е останало нищо от нас, което да помним. И аз те питам защо тогава да вървя, защо да избирам, когато е толкова по-лесно просто да падам. Надолу, без каквото и да е усилие. Надолу, виж колко е лесно, каква е разликата? И вместо това ставам от ръба на пропастта, едва задържайки равновесие и тръгвам по някой от пътищата. Предполагам най-грешният. Само за да видя дали и следващия път пак ще те позная, пак ще ме познаеш. Такова едно мазохистично любопитство…