A Reality Refuge

Днес Али и Дафи празнуват рождените си дни. Обявиха го чак вчера, според мен до последно не бяха сигурни дали искат да ги празнуват с нас.  Аз най-вероятно няма да успея, тъй като и нашите имат уговорка, а трябва да има някой вкъщи. Истината е, че сигурно мога да се тръшна и да обясня, че да му се не види, това е рожден ден, веднъж в годината и т.н., и няма ли някакъв начин някакси. Обаче всъщност не си струва. След последните четири пъти, в които ходих само за да а) ми обясняват Лили и Никола колко не ми се кефят, б) се скарам със Симеон, понеже той не е в настроение, в) ме подминават буквално като пътен знак, някак ми дойде в много. Всъщност единствените хора, с които си говоря на тези събирания са Елейн (но тя си говори с всички за всичко, както осъзнах наскоро, не е лично отношение) и Ян и Гибли, които просто също се чувстват не на място.

Някога, когато се запознах с тази компания, се почувствах почти като колективно влюбена. Имам предвид, хората бяха чудесни, обединени от някаква идея и ентусиазирани за нея и за това да се опознаят един друг. А сега сякаш изживяваме някаква криза на средната възраст - незаинтересовани, избягваме се, всеки си е намерил някой нов… Лошото, че мен, както винаги, ме тегли инерцията. Винаги съм последния наивен кръстоносец, който пише по общия разказ, последната, която твърди, че всичко е наред, а ако не - ще се оправи, че може да не ни личи, но всъщност то нашето е по-дълбоко. Но пък то не е. Твърде много пъти за кратко време се убедих в това. И обратното на обич не е омраза, а безразличие. Което струи отвсякъде. Така че тази вечер, ако не стане нещо непредвидено, ще си стоя примерно вкъщи и ще цикля Дисцайпълс, така поне се чувствам като да имам контрол над нещо.