Днес бях на интервю за работа. Предполагам, че се справих средно куцо, но всъщност това, което ме накара да се замисля, беше въпросът “Как се виждате след 5 години?”. Аз се запънах и заекнах, след което осъзнах, че нямам никаква идея, мамка му и глиган. Имам някакви неясни желания, но никаква конкретна представа. Адски съм далеч от онези самоуверени, целеустремени и успешни жени, имам чувството че ми е изписано на челото почти. Аз съм несигурна както в света, така и в себе си. Но, както са ми казвали около 200 пъти по различни поводи и в различни учебни дисциплини, понякога е по-добре да тръгнеш по грешния път, отколкото въобще да не тръгнеш. Аз обаче все още не съм сигурна кой е грешният път, та да го хвана…
Хубавата служебна новина е, че си взех каквито пари ми бяха останали от миналата служба и бяха с неприлично висока за 5 дни премия. Също така ще се правят някакви анкети вечер и аз ще ходя да им помагам няколко дни. Знам ли, когато отивам за малко, успявам да хвана само хубавата страна на работата, взаимоотношенията и прочие. Е, подозирам, че сега и онова, алогичното напрежение, което го имаше последните няколко месеца, е спаднало, доколкото са махнали Светлана. Аз така и не разбрах какво всъщност и кога точно се обърка, но атмосферата накрая беше станала епично подтискаща. Което пак иде да покаже, че не бях ориентирана в ситуацията… Какво да се прави.