Аз, разбира се, изпаднах в депресия. От това, че не съм нужна на никой, дори на себе си. И получих ръка за да стана на крака. От Ян и Гибли, които не спряха да повтарят, че нямало за какво да съжалявам, докато не започнах да им вярвам поне малко, от Антония, която ми предложи евентуално разрешение на проблема с работата, от хора, които познавам и такива, които познавам само покрай блога си. Нашите го приеха малко по-зле. Т.е. можеше и по-лошо, но отношението им беше “твоя си работа, намери си нова” и толкова. После се оказа, че шефовете ми не са ми пуснали писмено нареждане за прекратяване на договора (изисква се такова, дори договорът да си изтича), което всъщност означава, че още се водя на работа. И технически погледнато могат да ме уволнят дисциплинарно, защото не съм идвала на работа два дни, нали. При което ми вдигнаха скандал да отида да се разправям с управителката, защото иначе щели да кажат, че не са ми прекратявали договора и да ме уволнят дисциплинарно. И каква отговорност съм щяла да поема аз тогава, а? Аз учудено попитах, защо, мамка им, ще лъжат, за да ме уволнят дисциплинарно. Отговорът просто ме разби - “Хората са лоши” и толкова. Пък. Може би съм наивна, но не мога живея с тази философия. Както и да е, когато отидох, набързо ми пуснаха някаква заповед, а с Чочо си говорихме около час. Мисля че след Хриси, той е човекът, който ще ми липсва най-много, въпреки че понякога крещеше епично.
А в събота празнувахме рождените дни на Браги и близнаците. Подаръкът на Браги се оказа опакован в доста грозно кашонче и засипан с бели стружки. Той го отвори и издуха едно известно количество от дребните бели неща от кашона. После извади биберон. Очевидно беше майтап, така че продължи да рови, докато отдолу не се показаха книги. И тъкмо всичко да си дойде на мястото, нали, когато той възкликна “Ама тези са си мои, бе!” и аз осъзнах на какво се дължеше износения вид на подаряваните книги. После погледна картичката си, на която пишеше “Виж в банята” и изчезна натам, като най-накрая намери истинските си подаръци. Беше сладко.
С Краси имахме няколко сериозни разговора и макар че аз всъщност се съгласих с него, всеки от тях късаше нещо в мен. Разни илюзии, наивни представи и други глупости.
Една от вечерите, прибирайки се към нас, усетих кошмарно непреодолимото желание да се кача на перилата на моста. Споменатите перила бяха една педя широки и стигащи до малко под раменете ми. А аз нелогично, но пък страстно исках да се кача върху тях. Нямах никакви намерения да се хвърлям в реката или нещо от сорта, все едно тази вада не става за хвърляне, освен ако човек не иска да постигне комичен ефект. Предполагам, че е беше някакво закъсняло проявление на онова чувство, което тласка децата към катерене по дървета. Както и да е, в момента, в който слагах и вторият си крак на перилата, мъчейки се да се издърпам нагоре с ръце, ме освети фар на велосипед и един колоездач премина с трополене и дрънчене по железния мост. Почувствах се толкова глупаво.
Чудех се дали ако аз видя някой, който наистина иска да се хвърля, непременно ще се опитам да го спра. Има няколко човека, с които по-скоро аз бих скочила, отколкото да им позволя да го направят. В общия случай бих се посветила изцяло на това да убедя произволен непознат да не го прави. Но… знам ли, ако човекът ми се вижда много отчаян, много безнадежден, много вече удавен, просто ще реша, че това си е негово решение и той знае най-добре. Което е ужасно.
Такива неща. Всъщност като гледам това ентри ми се вижда ужасно постно, но ми се искаше по някакъв начин да отбележа, че още съм тук…
И песен, макар че май прекалявам с Аланис… Alanis Morissette - Precious Illusions