Помниш ли кога болката престана да се интересува от теб?
Защото те отписа като ненадежден.
Престана да сънуваш, че умираш. Престана да сънуваш замайващото падане надолу, все по-бързо и по-бързо, докато не изличи всички мисли от главата ти. Сънуваш ли сега въобще?
И ти се отказа от нея. Още преди това. Защото наранява. А тя наведе глава сломено и ако очите й не бяха пресъхнали, ако въобще имаше очи, щеше да заплаче. Но нямаше, затова само стоеше и излъчваше мъка. Сляпа болка. Излъчваше така, разфокусирано и навсякъде. И ти се махна, за да не чувстваш повече тази мъка. И тя се махна, за да не чувства повече тази мъка. И светът трябваше да е почти идеален. Но явно тя нямаше очи да го види, онзи, идеалният свят. Минавка…
Но аз направих всичко възможно за да й го опиша. Казах й, че в твоя свят никой не пада, защото няма бездни. Че никой не замръзва, защото няма лед. Никой не изгаря, защото няма огън. И температурата на въздуха винаги е между 21,3 и 24,2 градуса по Целзий. Дори няма остри ръбове, за да не може никой да се нарани.
А тя само се разсмя и сигурно щеше да смее до сълзи, ако имаше очи, но понеже нямаше, просто се смя много дълго. И накрая, едва поемайки си дъх от кикот, каза ”Какъв грозен и плосък свят…”. Но може би вината е моя, просто не мога да разказвам добре.
Да, днес е първи март. Имам четири гривни, една мартеница наподобяваща ягоди и голямо червено сърце - мартеница на врата си, което напомня на една моя играчка за елха. Обаче много ми харесва, от Краси е. Горкият, закъснях му с 20 минути, защото си бях загубила ключа пътем, а той ми се усмихна.
Освен купища мартеници, имам и купища работа. 25 договора за проверяване. И 10 страници фирми за сравняване. И нощна смяна. Мисля, че физически не мога да се справя. На второто за деня обаждане “Миленита, довечера за нощната има и допълнителна работа…” се изкуших да попитам дали да не мина и един парцал на прозорците към 4, когато е по-спокойно, но си обуздах самоуволнителния сарказъм…
Обаче от днес официално пак съм студентка, най-накрая записах магистратура. Сигурно пак щях да чакам половин час и да ми кажат, че приемното време е свършило, ако не беше онзи младеж с дългата коса и насмешливия поглед. Казах му да влезе, защото е дошъл преди мен, а той ми отговори “благородството задължава” и ми отвори вратата. И през цялото време ми говореше на “вие”, макар че вероятно беше на моята възраст. Реших, че ми прилича на Уил Скарлет (онзи от дружината на Робин Худ), не знам защо. Сигурно всъщност въобще не прилича.
Та така, довърших си Линд-а с череши (просто гениален шоколад) и започнах с работата. Можеше и да е по-зле, да имам само работа без шоколад. Ще издържа, пък! Още час, примерно…