Сама съм. Малко ме е срам. Имам предвид, около мен е пълно с хора, пък аз съм сама. Излиза все едно, че се смятам зa нещо повече от тях. А аз мисля, че съм толкова обикновена, че сама мога да съставя представителна извадка на населението. Обаче това не променя факта, че съм сама. Не го променя и това, че чувам гласове около себе си. Че чувам как някой ми говори, иска мнението ми, очаква от мен реакция… И аз кимам разбиращо и се съгласявам. Или не се съгласявам и изслушвам отново доводите за и против. Добре де, вече се съгласих.
После гласът ме пита за мен и аз осъзнавам, че нямам какво да му кажа. Не че нямам неща, които искам да споделя или разкажа, но някак е твърде откачено. В смисъл, аз съм сама, а да си говориш сам е признак на сериозни психични проблеми.
И се появява някой, който също е сам. И иска да облекча самотата му. Глупак, не знаеш ли, че в природата нищо не се губи? Включително и самотата. И отслабвайки твоята, аз ще стана още по-сама? Как може въобще да иска това от мен… И мисля, че виждам някого, че има и някой друг. Но колкото повече приближавам, толкова повече избледнява той. Докато не остане нищо.
И понякога, само понякога, като че ли усещам хората до себе си. И се чуствам сякаш внезапно съм видяла света в цветове. И осъзнавам колко по-различен е от онази мрачна черно-бяла картина, която по принцип виждам. Но после пак ослепявам за цветовете. И се чудя имало ли е смисъл въобще да ги виждам само за да разбера колко е сиво без тях.