А вчера беше един от онези дни. Започващи кошмарно и свършващи нелогично хубаво. След целия ден в работата с поглед забит в договорите и с твърде малко храна, вечерта отидох у Симеон да гледаме Rahxephon. Изгледахме 6-7 епизода, при това които не бях гледала преди (първите 8 съм ги гледала три пъти с три различни компании и все не стигахме до деветия), Жоро дойде малко след мен, така че не бях закъсняла, освен това не напираше да си тръгва както обикновено, Симеон не се мръщеше, както прави твърде често, а когато за капак той извади отнякъде бутер банички, се почувствах като че ли съм се прибрала вкъщи, истинско вкъщи, да му се не види. И щастливо се свих на дивана, вперила поглед в екрана. А после с Жоро се връщахме заедно около полунощ, въздухът миришеше на топло и за малко имах измамното чувство, че всичко си е същото както някога.
А днес Краси имаше имен ден и дори не знаеше. Подарих му швейцарско ножче. Според мен всеки човек все някога в живота си изпитва вопиюща нужда от швейцарско ножче, но обикновено точно тогава няма. А после заваля сняг и се оказа, че и двамата сме с много неподходящи за сняг обувки. Един от многото случаи, в които швейцарските ножчета не помагат.
И все пак… имам чувството, че съм по-добра приятелка, отколкото гадже. Просто така съм устроена. А може би пак го мисля твърде много.