Днес съм на работа. Както се оказа, трябвало да съм от 8 до 8, защото смените през почивните дни вече били по 12 часа вместо по 10. Нищо лошо, само дето като си сметнах часовете се оказа, че Надя ми е сложила 12 часа повече за месеца. Може да имам някакви в по-малко миналия месец (а може и да нямам, трябва да проверя), но 12? Хайде малко реализъм и математика, а?
Освен това на компютъра ме чакаха една впечатляваща камара договори за проявяване (28 след задълбочено броене), защо да няма, като може да има… Един от тях има поне три взаимнозаменящи се и взаимнопротиворечащи си части, ма защо да не се набута всичко в една папка, когато трябва да е в три?
Сутринта се оказах закъсняваща с 1 лев в джоба и цял ден карах на пакет вафли.
Обаждания почти няма, но пък когато има те са епични. Обади ми се жена, която се представи като Сузи, а когато се опитах да се обърна към нея с “госпожо”, ядосано ми обясни, че била госпожица, госпожица Паркър (след известно ровене открих, че Сузи Паркър е много известна манекенка от 50-те, починала наскоро. Или като втора възможност, главната героиня от мюзикъла “Ако познавахте Сузи” от 1948). Искала телефона на главния редактор на “Труд”. “На Труд, сега какво ще ми дадеш, някоя лудница ли? Как може такъв тон да ми държиш? Много си гадна. Труд ли ще ми дадеш?” Обясни и че Свети Илия е жив, че сънувала Невена Коканова, която питала “Кое е това момиче?” (и по незнайна за мен причина реши, че не й вярвам точно за това, а то беше единственото, за което й повярвах), както и че й прилагали шокова терапия чрез хапчета. Накрая дори ме хареса, това е прекалено откачено. Когато обаче започна да ме пита дали си представям какво е да съм мъртва или какво би било да умрат родителите ми, ми дойде в повече и затворих.
Песен на деня - Gary Gules - Mad world