Помниш ли кога болката престана да се интересува от теб?
Защото те отписа като ненадежден.
Престана да сънуваш, че умираш. Престана да сънуваш замайващото падане надолу, все по-бързо и по-бързо, докато не изличи всички мисли от главата ти. Сънуваш ли сега въобще?
И ти се отказа от нея. Още преди това. Защото наранява. А тя наведе глава сломено и ако очите й не бяха пресъхнали, ако въобще имаше очи, щеше да заплаче. Но нямаше, затова само стоеше и излъчваше мъка. Сляпа болка. Излъчваше така, разфокусирано и навсякъде. И ти се махна, за да не чувстваш повече тази мъка. И тя се махна, за да не чувства повече тази мъка. И светът трябваше да е почти идеален. Но явно тя нямаше очи да го види, онзи, идеалният свят. Минавка…
Но аз направих всичко възможно за да й го опиша. Казах й, че в твоя свят никой не пада, защото няма бездни. Че никой не замръзва, защото няма лед. Никой не изгаря, защото няма огън. И температурата на въздуха винаги е между 21,3 и 24,2 градуса по Целзий. Дори няма остри ръбове, за да не може никой да се нарани.
А тя само се разсмя и сигурно щеше да смее до сълзи, ако имаше очи, но понеже нямаше, просто се смя много дълго. И накрая, едва поемайки си дъх от кикот, каза ”Какъв грозен и плосък свят…”. Но може би вината е моя, просто не мога да разказвам добре.