A Reality Refuge

Пак беше един от онези дни. Които започват чудесно и завършват леко смачкващо.

Сутринта се видях с Гибли. Бях толкова щастлива да я видя, че я гледах почти като доста увлечен млад влюбен. Със същата идиотска усмивка и прочие. Решихме, че ще напишем порно готварска книга, ще станем неприлично богати и повече няма да се тревожим за бъдещето. И въобще отложихме тревогите поне за тази сутрин…

Обаче от 2,30 бях на работа. Където ме чакаше конско и обяснение как не съм правела срещи за Алианц. Аз наистина не правя, просто ми е противоестествено да пробутвам на хората неща, от които повечето не се нуждаят. Това не е оправдание, разбира се, обаче пък имам твърде много разговори и почти винаги съм с най-висока продължителност на времето. Което им носи някакви пари, все пак. И ок, аз ще съм с най-ниска премия, трябва ли и да ми се пили на главата? Отразили са ми го в заплатата отчетливо, не е останала несвършена работа… Да не говорим, че имаше колеги, които директно отказваха да вършат определена работа, но не, аз трябва да съм крива, удобно е. Това, което ме ядосва най-много е, че щом има нещо не както трябва, всичко останало губи смисъл, все едно че никаква работа не върша, да му се не види. Пък аз, изненадващо, работя. В някои случи доста.

И не мога да разбера как може нон стоп да ме пращат до кафенето да пазарувам на целия офис (понеже съм най-нова и съм миличка, нали), а после да ми обясняват, че прекалено често съм ходела там. Мамка им, между другото.

Все едно, сега ще стоя до 11, понеже съм най-близо за да си тръгвам след късната смяна и ще дойда утре за следващото конско.

Песен на деня: Aerosmith - Janie’s got a gun