Късно е. Или рано, в зависимост от гледната точка. Офисът е съвсем празен, по улицата няма коли, а светлините са някак… формални. Сякаш светят по навик, а не защото са потрябвали на някого. Никой не минава под сменящите се цветове на светофара, уличните лампи осветяват пустите тротоари. Имам чувството, че всъщност други хора няма. Че сигурно телевизионните канали предават само снежинки, а тъмните блокове отсреща са съвсем празни. Че ако изкрещя с пълен глас никой няма да ме чуе, а утре никой няма да дойде да ме смени за дневната смяна, защото просто никой не е останал. А аз седя и будувам да не би някой да се обади, каква ирония. И аз ще чакам така докато не се окаже, че краят на работното ми време е минал преди половин час, а още няма никой. Тогава ще изровя отнякъде графика, ще намеря кой е на смяна и ще му звъня, докато не се включи гласовата поща. Ще трясна ядно слушалката, решавайки, че той просто се е успал престъпно и след още две-три включвания на гласова поща ще подпаля телефоните на Сиси и Чочо. Когато и те двамата не ми отговорят, ще се замисля дали няма някакъв срив в мобилните мрежи и ще се опитам да се обадя в Мтел и Глобул. Свободно. Без сигнал. Към девет и нещо ще започне да ми прави впечатление, че улиците са празни. Тогава ще усетя онази ужасяваща паника, която за пет секунди качва пулса ми тройно и предизвиква гадните болки в корема ми. Няма да разбирам. Ще се чудя дали е последица от петък тринайсти или от ядрената програма на Франция. Ще изтичам до асансьора, ще натисна копчето, почти падайки върху него и асансьорът ще е най-дълго чаканият в живота ми, макар че ще е дошъл едва за четвърт минута. През целия път надолу ще се моля просто да видя момчетата от охраната, които седят и си говорят глупости до детектора за метал. Онзи, който винаги пищи, когато мина през него, но това не предизвиква каквато и да е реакция у тях. И сега пак ще изпищи, когато претичам през него за да изляза на студа навън. Истерично пиукане в абсолютната тишина. Това е моментът, в който почти ще припадна от ужас. Но после ще се облегна на стената и ще си наложа да остана в съзнание, защото ще осъзная, че ако припадна навън мога да замръзна. Няма да има кой да ме прибере. За всеки случай ще изкрещя нещо, но никой няма да ми отговори, както и съм очаквала. После ще се обърна и отново ще вляза в сградата…
Ок, мина кола…
Допускам, че просто след известно количество липса на сън мозъкът ми започва да генерира глупости. Опитах се да поспя на няколко събрани стола, но не става. Имам и надуваем дюшек, но в момента нямам сили да надуя и балон. Другия път просто ще си донеса походно легло. Не мога да си позволя освен хроничната депресия да хвана и параноя.
P.S. Майка ми ми се обади в 6,20 сутринта, за да ми издиктува списък с покупки, мисля че се убедих, че има неща, които са вечни:Р
Песен на нощта ФСБ - Последният Човек