Мисля, че вече тотално пропаднах. Играх на бутилка, танцувах на някакъв дивен техно ритъм и за малко да си купя блуза с деколте до корема. И всичко щеше да е прекрасно, но идеята е, че просто не ми харесва. Чудя се дали съм ужасна пуританка или просто нервите ми са опънати до крайност, та не мога да оценя забавленията в живота.
Историята в не толкова сбит вариант е, че излязох заедно с колегите си и ходихме в “При кмета”. Където на голямата маса започна да се върти една бутилка от минерална вода, с правила подобни на “истината или осмелявам се”, но без “истината”. Аз се отървах леко само с прегръдка и целувка (”където искаш”, за малко да попитам може ли въздушна) на двама колеги, но останалите ми колеги бяха ентусиазирани и за повече забавление. Не знам, донякъде е забавно и… сближаващо, примерно, но ми се вижда твърде. Смъкването на всякакви задръжки и достойнство, докато останеш само по голи първични инстинкти ми е прекалено. Не че се стигна до там, но изглеждаха почти навити. И все пак… може би това е начинът да станеш близък с някого. Понякога се чудя дали наистина не съм твърде студена и изискваща. Още повече, че успях да скапя една връзка с това. Аз просто стоях там и ги гледах, но сякаш го правех през прозрачна стена. От лед. И докато сластно се поклащах в танцовия ритъм, всъщност гледах модния канал на телевизора срещу дансинга. Е, все пак пуснаха и две-три добри песни, не беше чак толкова зле. Но през повечето време се чудех какво, да му се не види, правя там…
Btw, мисля че трябва да прекръстя този блог от reality refuge на нещо от рода на “килер-натъпкан-с-парчета-реалност”, защото вместо да бягам от ежедневиeто си, го складирам тук на части… Кой знае, може би някой ден когато съм забравила всичко това, ще ми е забавно да го прочета пак…