A Reality Refuge

Тъй като напоследък тук ми се налага да чистя по буквално 200 порно спам бота на ден, а и поради наличието на някои екстри, блогът се мести. Новият адрес е

http://paperwings.wordpress.com/ 

Чувствайте се много поканени:)

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Това е едно стихотворение на Евтим Евтимов, което много обичам. Но така и не разбрах.  Дали той разрушава и изгражда наново същата любов или разрушава старата, за да изгради нова?  А може би просто съм твърде уморена.

Дил каза, че неделя мога да отида да видя дали пещерняшкият курс ще ми хареса, щели да водят евентуалните нови попълнения в Темната дупка в Лакатник. Аз бях влизала и преди там - хубава пещера с водопад, така че реших да отида.  И след като в събота бях на троен рожден ден до около 2 сутринта, някак в неделята успях да се извлача от леглото в 6 и малко. Разбира се, пристигнах последна. Качихме се в странно препълнения за 7 и половина сутрината влак и аз опитах да открадна още половин час спане. Не успях. Слязохме от влака и преминахме реката по един ужасно забавен клатещ се мост, по който аз имах желание да се върна и да мина още няколко пъти, но Дил ми забрани. От един от младежите в курса чух емблематична песен с текст “Когото Господ намрази/ прави го пещерняк. / Да пада, да става, да лази/ да тъне във вечен мрак”

Около 10 започнахме да се приготвяме. Аз си носех огромен оранжев гащеризон, каска и челник, а Дил ми беше донесъл чифт гумени ботуши. Стана ми малко странно, тъй като миналия път влизах в пещерата по почти градски дрехи, но реших, че вероятно нивото на реката се е вдигнало и ще трябва да газим в кал.  После ни разделиха на две групи по 6 кандидат курсисти и 3-4 пещерняци.

Един от инструкторите каза, че в пещерите е много влажно, влажността достига над 90 процента, вътре не може да се живее. И че неговото мнение е, че когато влезеш вътре времето ти започва да тече наобратно, към смъртта. Кога по-бавно, кога по-бързо, но умираш по малко. Вътрешно се учудих да чуя това от пещерняк.

После се разделихме и навлязохме в пещерата.  Още след десетина минути усетих, че това не е същият път, по който съм минавала. Имаше твърде много лазене. И пукнатина над която трябваше да минаваме. Крак и ръка от едната страна, крак и ръка от другата, а под мен - няколко метра камениста тясна цепнатина. Както каза един от инструкторите, не може да те убие, само ще ти счупи гръбнака. В интерес на истината пукнатината не беше нещо трудно за минаване, но самата идея, че ако само се подхлъзна… Така стигнахме до Жеково езеро, едно от подземните езера в пещерата. На един камък имаше плоча с изсечен профил в него. Инструкторът  ни я показа и доста ядосано отсече, че сме щели да чуем, че този човек е загинал тук. А той не бил, просто бил открил тази част от пещерата. Разбирам го, веднъж да сложат плоча на някой не защото е умрял и те да го бъркат… На връщане все се чудех кога идваше страшната част от прехода, но тя така и не дойде, явно му бях свикнала.

Между другото, каските спасяват живот. Поне 20 (буквално) пъти си ударих главата в тавана, но го усещах само по звуците издавани от каската. Ако бях без нея, още на втория щях да съм поне в безсъзнание.

После се върнахме малко и стигнахме до т.нар. Малък чатал. Това се оказа висок коминовиден улей, по който набързо няколко от пещерняците се изкачиха на различни места. После ни бе дадено да разберем, че ние сме следващите. Аз замръзнах. Мамка му, това бяха над 10 метра! Без осигуровка, ако не се считат хората по пътя. Просто ще умра. Инструкторът попита дали някой се е занимавал със скално катерене. Аз си замълчах, тъй като точно в момента се чувствах сякаш съм виждала скала само на картинка. “Добре” каза той в настаналата тишина”защото няма нищо общо”. После обясни, че докато алпинистите се катерят с ръце и крака, тук се катериш, използвайки цялото тяло. Аз гледах сдухано и казах, че не знам дали ще мога. Ок, съгласи се инструкторът, затова нека аз да бъда следващата, да разберем докато е време. Достигнах първия човек с разтреперани крака. На нивото на втория бях в пълна паника и твърде високо, за да се откажа. Момчето (Коста, ако не се лъжа) забеляза и ме накара да остана до него и да пропусна следващите двама пред мен. Говори ми какво ли не, докато някак на мен ми омръзна да се страхувам. Почувствах се някак сигурна. Изведнъж разбрах, че краката и гърбът ми (защото начинът на катерене е да опреш крака в едната стена и гръб в другата и да извиваш цялото си тяло нагоре) са достатъчно силна опора, за да не ми позволят да падна, дори и да направя някоя глупост като да се подхлъзна. Накрая стигнах до цепнатина в горната част на улея. Казах ми да се провра през нея. Цепнатината изглеждаше висока не повече от 30-тина сантиметра. “Ама от там не се минава!” убедено викнах аз. Отдолу се понесе смях на талази, сякаш бях казала вица на годината. После едва проврях глава и видях някаква светлина от друго фенерче навътре в пукнатината. Явно се минаваше. Напъхах се цялата в цепнатината (по-късно разбрах, че я наричат Фурната) и лазейки (лазене не е точната дума, по-скоро влачене) по корем, долепена до земята преминах следващите няколко метра. После минахме през Лабиринта (отговаря си на името, да) и накрая стигнахме до Големия чатал. Там бяха и Дил и още един младеж, които чакаха останалите.

Големият чатал е солидна цепнатина, която се минава като разкрачиш крака от двете й страни и се държиш за стените. В случая имаше и опънато въже на едната. Аз седях и гледах мълчаливо. Тук вече нямаше само да си счупя костите, ако падна. Попитаха ме дали ще мога да го мина. Не знам, казах аз. Всъщност бях доста сигурна, че мога, макар и леко паникьосано. Само че не знаех какво има после и как ще мина него. И щеше много да ме е срам, ако трябва да изпращат още някой, за да ме придружава обратно по пътя. Бавачка за малкото, глезено и страхливо момиченце. Така че наистина не знаех искам ли и мога ли. “Аз казвам да не минава” каза един от инструкторите. Аз наведох глава едновременно със срам и облекчение. Хвърлих един виновен поглед към Дил и тръгнах обратно с Коста и Ники (май, ако не бъркам имената). Иронията после беше, че след Големия чатал почти нямало катерене, но като не смея да попитам…

По пътя назад двамата явно забелязаха, че се сдухах от претърпяния провал и започнаха подробно да ми разясняват, че това не било така. Пещернячеството се правело за кеф, ако нещо не ми харесвало, просто не го правя. Ето, те не харесвали Големия чатал и нямало да минат през него. Не ги кефел. Дори да не съм била аз, те пак щели да слязат от тази страна.  И да съм си избиела от главата, че бавя групата, никой за никъде не бързал. И съм се справяла много добре всъщност, личало ми, че и преди съм го правила. Накрая се спуснахме по Малкия чатал почти като по пързалка. Аз едва повярвах че е възможно.  Просто се отпуснах надолу и когато скоростта се увеличеше забивах рамене в скалата и се забавях. А каква мускулна треска на неподозирани мускули по раменете и гръдния кош имах после, не е истина, но това е друга история…

После излязохме и чакахме останалите. По някое време те дойдоха и Дил приближи към мен. Очаквах да каже нещо от рода на “Ти нали уж вече беше катерила, какво стана”. В крайна сметка аз бях от “неговите хора” и се бях изложила. Настръхнах във войнствена поза и си приготвих куп  реплики като ”спала съм само 3-4 часа”, “ти най-добре трябва да знаеш, че съм страхливка” и “защо не ме предупреди, че ще е това, аз очаквах проклета подземна паркова разходка”.  Оградих се със стена, за да не ми пука какво ще каже той. Ето, идва. Сега ще го каже. Ще се чувствам толкова гадно. ”Добре ли си, слънце?” попита той. Стената се пропука и парчета от нея се разлетяха настрани. “Добре съм, бе, не съм се паникьосала чак толкова, не ме питай добре ли съм, всичко е наред” изрекох аз бързо и нервно. “Никой не казва, че си се уплашила, просто изглеждаш много изтощена” каза той настоятелно. Стената се срина на прах. Аз само го гледах объркано и безпомощно.Накрая отидох да търся вода или плик за боклук, или нямам идея какво.

Малко по-късно стоях и гледах огрените от слънцето скали и момчетата сложили тениски в абсурдно топлия януарски ден. И тогава разбрах онова с умирането в пещерата. Да, умираш по малко вътре. И пак се раждаш по малко, когато излезеш. 

После отидохме да пием в някаква кръчма до реката, която останалите нарекоха галено “При Мърльо”. Сервитьорката ни караше да вдигаме ръце като ученици колко искат Каменица, колко Шумнеско и т.н. По някое време до реката приближиха две момичета. И двете бяха изрусени, с черни ботуши на висок ток и бели якенца и се редуваха да се снимат с мобилните си пред малък водопад на реката, заставайки в пози. Долу умряхме да се смеем. Просто олицетворения на понятието блондинка.

Между другото, алпинизмът може да се практикува в онези красиви и прилепнали секси екипи, докато за пещернячеството е невъзможно да изглеждаш прилично. Просто влизаш в пещерата с нещо, което знаеш, че със сигурност ще скъсаш и накаляш. И излизаш като миньор след тежък работен инцидент.

Във влака на връщане, Дил някак мина от темата за филмите и религията на темата със страха. Упорито твърдеше, че това, че се страхувам е добре, спасява живот. Обясниха ми, че няколко човека от  клуба имали страх от височини, но това не им пречело.

Макар че всъщност мен не ме е страх от височини. Страх ме е от несигурност. След като веднъж съм го минала и зная, че мога, ми е много по-лесно. Нямах клаустрофобия не защото такъв страх ми е непонятен, а защото бях наясно, че знаят пътя и че със сигурност скоро ще излезем в по-широка галерия. Но ако това беше непозната пещера сигурно щях да съм в паника.

И сега трябва да реша дали искам да ходя на пещерняшки курс, при това до довечера. Притеснява ме това че нямам никакво време, това че се плаша, както и това че във влажно време се раболявам от какво ли не, дори без да седя по камъните. И не знам.

Песен: Savatage - Somewhere in time

Това са 5 неща, които не много хора знаят за мен (защото всъщност почти всичко все някой го знае). Ако сте против инициативата с петте неща (срещнах и няколко такива ентрита), просто ги прескочете. И така, Лина  ще е причината да знаете, че:

1.Първата ми ученическа (в първи клас, разбира се, няма да се помайваме) любов се казваше Влади. Все още някъде в бюрото си имам една ножица, която той ми подари, след като загубих поредната моя.  Е, тази вече не я загубих.

2.Смятах, че ще умра на 23. Нямах особени причини, не вярвах в това, знаех, че няма логика, но въпреки това не можех да го разкарам от един ъгъл от ума си. В опит си да избия вътрешните си демони написах този разказ, но не успях напълно.

3.Мисля, че имам хлорофил в кръвта си. Всяка есен получавам почти клинична депресия и всяка пролет в ума ми се гонят слънчеви зайчета и в главата ми остава само музика. Макар и за малко.

4.Измисляла съм си с подробности стаи, къщи и дори град. Места, които не съществуват, но бих искала. Някакъв архитектурен ескапизъм…

5.Първото ми предложение от момче беше “Искаш ли аз да ти стана гадже, а ти ще ми купуваш цигари?”. Отказах, не си падах по пушачи.

Е, не мога да измисля 5 души, на които да прехвърля топката, затова ще е само на Или.

Няма такова нещо като любовта, каза ти. Няма, просто са я измислили както и религията - за да утешава и залъгва слабите. Това са големите заблуди на обществото, които то си измисля за собствено успокоение. Не си прав, казах аз, това че ти не я чувстваш, не значи, че я няма. Дефинирай ми любов, каза ти, тя е само маска за секса, но хората ги е срам да го признаят. Не, казах аз, не е така. Любовта е да усещаш другия като много по-близък и важен от останалите. Да не можеш да го замениш с друг. Това са глупости, каза ти, няма незаменими хора. Хайде, не ми пробутвай онази тъпа идея, че имаш половинка някъде, някой перфектен за теб. Един-единствен, при това. Глупости, просто минаваш на следващия. Не, казах, няма един човек, с който единствено да бихме си подхождали перфектно. Подозирам, че са поне десетина-двадесет, може би и много повече. Но доколкото светът е от няколко милиарда, а аз познавам пренебрежимо малка част от тях, вероятно няма да срещна повече от един-двама от тези през живота си. Не, усмихна се ти, не са само няколко, имаш подходяща за теб група. Горе-долу толкова интелигентни, колкото теб. И все пак те са твърде много и е все едно с кой от тях ще си. Аз се намръщих и възразих. Какво искаш в един мъж, попита ме ти. Искам да е интелигентен, да не е душевно груб, да притежава емпатия и да ми е симпатичен. Това отговаря на толкова много мъже, каза ти, какъв ти е проблемът? Не са много, казах аз, не става дума само за това колко е интелигентен един човек, а и каква е интелигентността му (исках да кажа “какъв цвят е душата му”, но реших, че няма да ме разбереш). 

Не, каза ти, това е просто част от Матрицата. Религията, любовта, семейството - матрица, в която са вкарани хората. Аз се съгласих за религията, както и вероятно за някои семейства и някои видове любов. И все пак това, че ти не я чувстваш, не значи, че я няма, казах аз. За разлика от религията, която предполага обективното съществуване на бог и някакви негови дела, любовта е субективна, тя не е нещо осезаемо(особено при теб, Алекс…). Не, каза ти, това е извинението на тъпите заблудени патки, за да стоят с разни мъже, които ги използват, просто те си я внушават, защото им трябва(замислих се каква съм аз). И мъжете ги лъжат, защото така им изнася. Ти не можеш да лъжеш. Трябва да приема, че няма такова нещо, това е като да изпия червеното хапче. Попита ме дали смятам, че ти губиш нещо, невиждайки Матрицата. Да, казах аз, далтонист си. Не можеш да усещаш цял един спектър, колкото и да го смяташ за илюзорен.

И може би щях да приема това като поредната поза, ако не се бяхме заговорили и за филма Матрицата. Където, говорейки за Моника Белучи, ти каза че не струва. Дебела стара лелка, отвратително. И че жените не струват след 30 години, просто природата не ги е предвидила да са привлекателни и някой да ги иска после, то и нямало защо. Минавала им активната възраст и толкова. Природа, какво да правиш, без никакви лоши чувства си го казвал. Спокойно де, имала съм време да си наваксам дотогава (майната ти, Алекс).  И че в жените те привличат телата, лицата нямали значение, ако са в рамките на нормалното. Да, казах, но лицата са уникални, а телата… за месец аз мога да кача 10 килограма, и тогава какво, това прави ли ме различен човек? Тогава, проточи ти, довиждане и така.

Каза, че ми отваряш очите. Аз се чувствах сякаш ми промиваш мозъка. Каза, че това е общ интерес. Аз се чувствах сякаш не съм в сметката. Каза много неща, които аз не приемах, но нямах как да оборя.

Накрая ме попита да ме изпратиш ли. Не, недей, възпротивих се аз, трябва да бързам за трамвая (онзи последния, който изпуснах преди половин час), а ти още не си облечен, ще бягам. Помахах захаросано, докато чаках асансьора и ти пожелах лека нощ. С онази абсурдно широката усмивка, която обикновено се измива от лицето ми от сълзите после(не и този път). Разпръснах кило лъчезарност по пода направо. Все тая, няма да ми трябва скоро. После вървях пеша до нас, опитвайки се да подредя хаоса в главата си.

Знаеш ли, Алекс, това което правим е неетично. Идеята на етиката е, че човекът трябва да ти е цел, а не средство. Каква цел съм ти аз, да му се не види? И каква цел можеш да ми бъдеш ти? (да, все още си готин и интелигентен, но всъщност не става само с това) Но ти сигурно ще кажеш, че и етиката е част от Матрицата.

И… искам си синьото хапче. С чаша ананасов сок, ако може. Искам някой да ми каже, че има любов и чувства, и всички други подобни отвлечени понятия. И искам да е мъж. Защото жените били повредени от всичкия този естроген и затова не виждали света ясно. Искам да вярвам, че по-хубавата част от света не е самозалъгване. Искам да знам.

Песен : Savage Garden - Afirmation

Conception - Silent Crying

Alanis Morissette - Precious Illusions

Depeche Mode - World Full of Nothing

песен, песен, песен… и никоя не пасва.

“Около 9,15 на 27.12 в заведението “Грифин” на “Неофит Рилски” и “Ангел Кънчев” забелязах, че ми липсва раницата заедно с портфейл с около 35 лева, лична карта и други вещи.”

Това трябваше да го пиша три пъти в различни варианта.  С леко счупена химикалка. На разядено бюро. Предисторията е, че ми свиха раницата. Бях си я закачила на облегалката на стола и почти през цялото време бях облегната на нея… Обаче в един момент тя просто липсваше и толкова. В интерес на истината можеше и да е доста по-зле. Имам доста грозния навик да си оставям мобилния телефон на масата сред чиниите и чашите, но в този случай беше от полза. Също така, за малко сутринта да си взема всички налични пари, но се спрях. Навреме, както се оказа. В първия момент се сдухах доста. В смисъл, почти обидно е да ти свият така нещата, а и парите не са ми излишни. Обаче всички се държаха толкова мило, че просто нямах време за това. Особено Валери, който ме закара до нас и настоя да ми даде пари. Които не иска, но трябва да му върна, просто защото искам да съм на чисто с него. И нашите бяха заспали и не можаха да ми се скарат как мога така да се оставям на простите джебчии.

Така че днес реших, че няма да му мисля толкова. И сигурно беше малко неадекватно как с една почти зарадвана усмивка обясних на дежурния полицай, че са ме обрали.

Между другото, полицейското управление беше сюреалистично. Влязох в сграда от развития социализъм, рушаща се и леко миришеща на мухъл, с лющеща се мазилка. Нямаше никой на партера, а половината помещение тънеше в полумрак. Единственото нещо, което не се разпадаше беше неадекватно новата машина за безалкохолни. Изглеждаше изоставено, наистина. После една врата се отвори и се показа най-нормално и делнично изглеждащият полицай в тази част на София. И с леко отегчение попита какво търся. Е, как да не му се зарадвам?

После ме сложи на гореспоменатото разпадащо се бюро (вероятно скъпо родно място на поне 5 поколения дървояди) и писах един куп формуляри, докато от другата стая долитаха звуците на “Сделка или не”. Някакво такова почти домашно. По някое време дойде една полицайка и се информира как вървяло, защото тя си тръгвала. Моят човек й каза, че има още една джебчиийска кражба от вчера, а тя заяви, че не я интересувало. Изкуших се да се покажа и да изразя аргументирано мнение по повод на незаинтересоваността й.  После се отказах, може би наистина просто не беше нейна работа, а и да е, нищо нямаше да постигна.

Вчера срещнах и Свилен. Свилен е моят кошмар от младите ми години. Човекът, заради когото заобикалях през две улици. Мъжът, който се опитваше да ме сваля по най-лошия начин. Не защото ме харесваше, а защото бях “пищна” (крещи ми се от тази дума). Когато не се получи се опита да свали пред мен най-добрата ми приятелка (но намекна, че няма нищо против и двете, няма сега капризи, я…). Известно време почти го мразех. Не заради тъпите двойни игри. А заради това, че толкова очевадно се опитваше да ме използва. И че го правеше именно защото изглеждах сякаш съм момиченце, което се пречупва лесно пред 12 години по-големи мъже.  Даде ми поредната визитка с поредния телефон. Все едно. Идеята, е че бях почти доволна, че са свили и визитката.

В крайна сметка, реших да го приема просто като житейски опит. Ето сега и са ме обирали. Преживява се. При добро желание дори се преживява без драма.

Това е някаква ирония. Точно когато ми е най-притеснено заради отношенията ми с него, всички започват да ми говорят за връзки, любов и прочие. И точно когато се зарекох, че повече никакви мъже, той се появи. Мамка му, когато съм толкова крещящо сама, няма никой, а когато реша, че мъжете са загубена кауза, те внезапно започват да прииждат на малки добре организирани щурмови групи.

Алекс ме плаши. С цялото си отношение към живота. С това, че се отървава от вещи, за да не го привързват към определено място. В стаята му почти няма мебели. Само матрак и един голям хаос, главно книги. Със странното си озлобление към жените, които са били с него. Към твърде многото жени, които са били с него. С това, че няма нужда от приятели.

Някъде лъже ужасно. Само не мога да хвана къде. Спомням си когато ми описа как в Тунис конете газят в плиткото на морето и подгонват ята от фламинго. Било си преживяване да яздиш такъв кон. Аз започнах да го гледам с погледа “да ти изглеждам сякаш още вярвам в приказки?”.  Няколко часа по-късно видях на снимка въпросната сцена. Добре, ятото фламинго беше на фон и спокойно можеха да са и гъски, но все пак беше тази сцена.

Понякога дори успявам да си кажа, че всичко това е глупава поза. Имам предвид, въпреки всичките цинични приказки за света и отношенията, той всъщност се държи много свестно с мен. Дава ми време сама, дава ми време и с него. Не ме побутва по онзи гадният начин. Всичко изглежда толкова естествено.

Най-странното е, че въпреки това, че ме заболява стомах от притеснение при опитите ми да мисля за него, когато сме заедно по някакво чудо не успява да ме уплаши.  А по принцип доста се стряскам от хора, които ме целуват в деня, в който сме се запознали. Да, между другото, нямам илюзии за влюбеност (Въпреки че на онова парти леко самодоволно си мислех, че съм с най-хубавия мъж там. Останалите бяха образцови очилати програмисти и откачени 3D художници, но все пак…). Което само по себе си е тъжно. И се чудя дали няма да измамя него, дали няма да измамя себе си. И зная, че ако не се получи той ще ме намрази. Което ме скапва.  

И не мога да повярвам в него, а имам нужда да вярвам в някого. А може би не бива.

И съм изнервена и зла. И недоспала. И се съмнявам дали все пак нямам чувства и към друг. И съм още по-изнервена и зла.

Песен: Vonda Shepard - You and  Me

Това е реплика от един филм. Но днес няма да говоря за филми.

Да, става дума за Бог. Днес една колежка изрази мнението, че е дълбоко вярваща. Дотук чудесно. И че освен това била убедена в съществуването на Бог, дори когато се случвали лоши неща, тя знаела, че той ни изпитвал. Изпитвал ни дали в резултат на нещастията ще се отречем от него. Изпитвал вярата ни. Тук аз не можах да се сдържа и да не споделя, че това ми е леко безсмислен садизъм. Не, не съм ли знаела, че любовта се доказва само в трудни моменти, дори при любовта между двама души било така. Аз съм съгласна. Но не мисля, че и при отношенията между двама души трябва да се създават изкуствени пречки(когато няма такива) само , за да се докаже тази любов. Болно е да се прави така.

Аз сигурно звуча като тотална богохулница. А всъщност не съм. Те са богохулниците. Според мен богохулство е да припишеш на Бог такива низки човешки страсти. Да кажеш, че той те изпитва, за да  види дали го обичаш, на практика си играе с теб като отегчена средновековна благородничка с някой от подопечните й рицари. Това е богохулство. Дори атеизмът не е толкова богохулство, доколкото той е просто отричане, а това е клевета. Между другото, аз не съм сигурна, че съм пълна атеистка. Не мога да кажа с чиста съвест, че не съм вярваща поне малко, но със сигурност не съм религиозна.  В крайна сметка аз нямам доказателство, че някаква висша или необяснима сила наистина няма. Че нещо не е побутнало Големият взрив или еволюцията, или че цялата тази огромна вселена си няма някакъв вид аморфно съзнание. Или нещо такова. Просто не мога да докажа, че със сигурност не е така.  Така че не изключвам тази възможност. Но мога да докажа доста добре, че повечето религиозни богове не съществуват. Че на небето няма ангели с крила, а под земята няма ад.  Че жената е не е направена от реброто на мъжа, а той не е направен от кал. Разни такива неща. И за мен е абсурдно, че има хора, които все още възприемат Бог като някакъв вид лелка в детската градина - наглежда те и следи кога ще сгафиш нещо. За твое добро, разбира се. Изпитанията възпитавали духовна сила. Да, вярно е. Мога да го приема така. Но не и че тази духовна сила служи само за да доказваме преданост на Бог.  И още нещо. Ако имаме един наистина всеопрощаващ и всезнаещ бог, той не би дал на човек по-голямо изпитание, отколкото може да понесе. Това е… жестоко. Той, да предположим, знае докъде стигат силите на човека, но му изпраща такива изпитания, че на съответният човек му идва в повече и си прерязва вените. Или се хвърля отнякъде, или се нагълтва с хапчета. Не за друго, защото всемогъщият Бог му е предозирал изпитанията. И, между другото, същият Бог после не го пуска и в Рая, щото онзи бил грешник. Не, съжалявам, това не е милостивият Бог.  Тук някоя по-различна религия вероятно би обяснила нещо за преражданията, но това не променя особено нещата.

Ако има висша сила, не мисля, че тя би показвала мускули, разделяйки морета и удряйки хора с мълнии. Не би пращала и мана, нито пък златокрили вестители. Това е някаква полукомплексарска демонстрация на сила. Напротив, Бог би си вършил работата (какъвто и да е Големият план) без да се афишира. Ако наистина се намесва, би го правил без да се познава намесата, така сякаш това е случайно съвпадение. Затова аз по-скоро бих видяла Бог  в красивите до невъзможност червени залези, отколкото в разделеното на две Червено море.  Повече в ирониите на живота, отколкото в пророческите сънища.  Повече в способността ми да се съмнявам в него, отколкото в тази да му се подчинявам. Каквото и да е той. Или тя. Всъщност би било доста жалко ако може да се определи в мъжки или женски род. Ако го има.

God is in the rain…

Мисля, че вече съм стара за 8-ми декември, а и за някои други неща. Имам предвид, всъщност съм много доволна от прекарването на 8-ми декември, което включваше ходене на китайски ресторант (единствения вид свободно заведение без резервация на тази дата… Е, освен Макдоналдс вероятно…) заедно с Дима, Никола, Валери и Гаро. А Никола се държа много разбрано, което за него си е събитие. После гледане на разни дивни низини на кинематографията (макар че имаше и попадения) у Ян, съпроводено с търкаляне по земята от смях и прибиране около 3 у нас. Идеята отначало беше да се вземе такси, но леко поувлечени в раговора с Емо и Симеон стигнахме до НДК пеша. А разговорът беше епичен. Каквото имаше детско в мен, го уби. Емо достигна максимума простотии казвани от интелигентен човек за единица време. Като се започне от леко вулгарно изразени мнения за любовта на много лош бургаски диалект и се свърши с убеденото твърдение, че “Варна нье е в България, тя е в морьето”, при което аз не можах да се задържа права от смях. Честно казано, аз обикновено грубо се дразня на цинизмите на Емо и навика му да може да включи думата “чукане” и другите й не толкова прилични синоними в абсолютно всеки диалог.  Но колкото и да е нелогично именно това, че сега успя да я включи във всяко изречение ми доказа, че това е само някаква маска, която си слага - клоунска и с неприлични думички (с правописни грешки в тях), надраскани по нея. Всъщност не знам какво има под тази маска, така че не би трябвало да ме успокоява, но поне не е истинска.

На 9-ти имахме нещо като закъсняло отпрануване. Първо ходихме на Денс революшън с доста голяма компания, а аз успях да изкарам няколко от най-неуспешните си изпълнения, но пък с удоволствие. После имаше сивостенско събиране в Дон Домат, на което аз пристигнах, когато половината компания се разотиваше. В крайна сметка накрая се оказахме останали само аз, Алекс, Ангел и Симба.  Познавам Алекс отскоро и я бях виждала само веднъж преди, но тази вечер реших, че я харесвам. Може би защото реши да сподели с мен и защото споделеното ми беше толкова добре познато от самата мен. Но това не беше онова естественото съчувствие към човек в труден период, а по-скоро радост от това, че си намерил близък като усещане за света човек.  После отидохме у тях, за което вече на мен ми е съвестно. Имам предвид, човек може да не иска да е сам в такива моменти,  но не точно така. Аз си тръгнах в някакъв ранен сутрешен час като се опитах да подбера и момчетата с мен, но те казаха, че там им било добре. Хванах Симба и шепнешком му натвърднах да си тръгнат скоро, щото Алекс все пак трябва да става утре рано, нали. Оказа се, че после била спала само час и на мен ми се иска да бях достатъчно безочлива, за да бях приложила номера “аз, такова, сама жена през нощта, не мога, идвайте с мен”. Но, уви, доколкото аз харесвам нощните разходки (дори да съм сама), просто не успях да си изкривя устата толкова. Понякога се ядосвам адски на Ангел. Когато го попитах каза “е, почти не я оставихме да спи, но тя не изглеждаше да има против”. Да, но хората много рядко изглеждат така сякаш имат против. Страх ги е, че ще те обидят. Идеята е да успееш да усетиш зад усмихнатата маска, а мисля в този случай беше доста прозрачна. Така направи и онзи път, когато ме попита всичко ли е наред, аз казах, че да, всичко е чудесно, няма проблеми. А всъщност току-що напълно бях изгубила всякаква вяра в него. Но той прие исканото за вярно, макар и да нямаше никаква логика. Към различни хора съм изпитвала различни спонтанни импулси - да ги целуна, да ги ударя, а фантазиите ми с Ангел винаги са били за това да го завлека и да напъхам главата му под струя студена вода. Все тая, може би и аз преувеличавам и се ядосвам за неща, които не са моя работа.

Преди няколко дни осъзнах, че не искам да остарявам нито като цървул,  нито като катедрала.  Искам да остарея като градски фонтан. Далеч не толкова величествен като катедралата, но някак по-човешки. Не олицетворява духовното израстване и силата на вярата, просто пръска вода. И хората хвърлят монети в него и се надяват да им се изпълни желание. По същество това е, което правят и катедралите, но в по-усложнен вариант. Градският фонтан не претендира да е Божият дом на земята, просто място за срещи. Такива неща.